***

Вървиш… Поляна с поникнала трева и там едно сърце. Малко, неузряло, тепърва учещо се да тупти. Гледаш… Птичка без криле на самотното дърво по средата на поляната от нищо. Няма майка, ни подслон. Сама на клона и се мъчи да лети, но няма ни криле, ни глас да те повика. Усещаш… Сълза се стича. Но не е твоя. Нямаш чувства, нямаш и душа. Сълза на беден скитник минал покрай теб на полето, което няма край. Видя ли го? Не мисля, защото беше просто преминаваща душа, без тяло и материя. Слушаш… История се разказва някъде далеч. Приказка за любовта, която те убива, която ти не можеш да докоснеш. Песен се извива над полето от зеленина. Звуците на стара китара с изхабените струни. Но звуците са тъй красиви, също като девица – непокътната, чиста, невинна, която е далеч от живота, която съществува само в мислите. Лягаш… Росата попива в блузата ти. Тревата гъделичка врата ти, дланите ти, краката ти. Помирисваш… пролет и кокичета. Дъх на рози и люляк. Мириса те праща праща далеч, чувстваш рая и… Политаш… Носиш се в небето над поле от красота. Не можеш обаче да усетиш, не можеш да проникнеш. Стена от стъкла. Искаш да се добереш до това парче от чувства, парче светлина. Но ти си просто една керамична кукла. Къде е магьосникът от Оз се питаш. Та той даде смелост на лъва, а на теб какво? Искаш просто чувства, искаш всички онези човешки емоции. “Дороти, вземи ме с теб!“- крещиш на ум с глас на малко дете. Тичаш… Търсиш края на полето, защото там те чака твоята душа. Май не го намираш? Вземи този лист от самотното дърво. Остави го да поеме теб, остави го да те приюти. Виждаж… Мираж като в пустиня. Май седи човек на малък дънер и чете. Доближаваш се… Всичко изчезва като мъгла в ръцете ти. Луташ се… в рай, но без криле.

Очите на нощта

                Мракът, нежен и приятен, обгърнат в тишина, прегръща те и докосва всички твои сетива. И потъваш в незнайни светове и различни времена. Срещаш чужди хора и стари познати в измислени пространства. Влюбваш се и се водиш по ритъма на танца, а после се прехвърляш в други измерения и си на масата на някой минал крал или кралица. Чуваш името си като вик от непознат глас, но изгубваш се в тълпата, а накрая любовта обзема цялото ти тяло в прегръдката на оня странник, когото срещна в началото на вечерта.
                Лъчите светлина погалват, с цялата си нежност, твоите очи, твоята кожа. Новият ден започва с леката носталгия по нощните ти преживявания, потънала в сутрешното ти кафе. Споменът за тях обаче бързо изгаря, преплетен с цигарения дим и остава само бледото усещане за завършека на нощта.
                Някъде в следобедните часове се връщаш мислено назад. Някой те целуна на маскения бал в Париж, устроен от отдавнашен княз в големия дворец. Разтапяш се под звуците на саксофона, в малкото задимено барче, някъде в Ню Орлеанс. Надигаш чашата със зелената бира, а някой минава и ти слага шапка на която пише: ,, Честит Свети Патрик ’’ . Ах, Дъблин.
                Телефонът ти иззвънява и те изважда от този транс.
                – Ей, хайде да се видим след час? – Казва гласът от слушалката и ти се съгласяваш с усмивка на лице.
                Вече се намираш в някое малко кътче, а еспресото пред теб бавно изстива, докато ти разказваш как снощи срещна принц или принцеса, но не помниш точно, а после язди слон в далечна Индия. Ставаш и излизаш през вратата. Навън отново се смрачава, а лекият  вятър гали страните ти и разпилява косите ти.
                Прибираш се и се настаняваш удобно в малката си стая, далеч от света, а чашата с вино оставя своя отпечатък върху масата. Потъваш дълбоко в недрата на мрака.
                – Здравей, аз съм твоя спътник за нощта. – Чуваш някъде зад теб от някой неизвестен глас. 

Просто скитник

                Наблюдавам хората. Всеки един е различен, но и всеки един е част от едно цяло. Минават група приятели. До един със своите идеали, мечти, представи и разбирания, но обединени от нещо, каращо ги да са заедно. След малко се задава влюбена двойка. Хванати за ръце, с мечтателни погледи и надежда, те се носят бавно, почти безтегловно, по алеята. 
                За мен са просто едни сенки, ходещи силуети без самоличност. Виждам ги сега, днес, както всеки друг ден, месец, година. Щастливи са, обнадеждени, обичащи и обичани. Топлите чувства, породени от усещането за уют, грижа, в едно малко пространство на сигурност. Знаят на кого да разчитат и към кого да се обърнат, знаят, че имат някого до себе си. Общество. Дума означаваща среда. Средата, в която растем и живеем, където сме си създали свое място, непроменливо и завинаги.
                Интересно нещо сме ние хората. Израснем ли в един кръг, свикнем ли с него, той не се променя. За това расизмът, предразсъдъците, разделението между бедни и богати, съществуват и никога няма да бъдат изкоренени. Просто не се приема добре. А загубиш ли своето ниво в така нареченото общество, биваш изритан като мръсно коте, оставен на произвола на съдбата.
                Но това са само мои наблюдения. Аз съм просто един скитник. Съществувам и тук, и там. Днес ще посетя този парк, с красивите розови храсти и зелените поляни. Утре ще се намирам на ъгъла на някое кръстовище и ще слушам градския шум, разговорите, забързаните минувачи, до там вглъбени в собствените си проблеми, че дори нямат миг, за да погледнат синьото небе. Времето за мен е спряло. Успявам да хвана всеки малък детайл и да го прибера на сигурно, някъде в ума си, също и в сърцето за по-сигурно.  Ти, който ми се усмихна, преминавайки с бърза крачна, помня те. Твоят жест е запечатан във вечността и няма да изчезне, никога.
                Нямам възраст, нито можеш да предположиш. Помня всеки миг, секунда, всяко лице, но това са просто пръснати частици из един необятен мрак, без начало и край. Знам, че съм бил един от вас. Невзрачното картонче в джоба ми го доказва, където датата на моето съществуване се е изтрила. Снимката е леко размазана, а името едвам се чете. Този период е погълнат от мрака, сякаш никога не е съществувал. Единствено мога да правя предположения. Може би съм бил богат, а може би беден, може би съм бил щастлив, а може би нещастен, и така до безкрая.
                Аз съм просто скитник, общество от един. Бродя, невидим за света. Застанал съм зад онези стъкла – аз виждам вас, но вие мен не. Възхищавам се на лилавото лале, пораснало като по погрешка сред жълтите, заслушвам се в китарата на младежа на пейката под стария дъб, а птичките му пригласят със своите магични песни. Светофарът отново светна зелено и колите наддадоха своя рев, като диви животни. Онези девойки на отсрещния тротоар обсъждат своите преживявания, а останалия народ просто преминава, всеки затънал в ежедневието си. Насочвам погледа си към слънцето, очите ми са заслепени, всичко е бяла светлина и нищо друго. Накрая отново потъвам в необятния мрак, безкрая на вечността. 

С мирис на люляк

     Умирах. Кръвта ми се изтичаше бавно и образуваше голяма червена локва върху белия паркет. Единственото, което виждаха очите ми бе таванът – изцапан с червените капки, прилични на рубини. А толкова исках да видя красотата на Ниагарския водопад. Падащите яростни води, потъващи в необятно спокойствие. Исках да видя и джунглите, където светлината се крие в мрака на гъстата растителност.
    Затварям очите си и попадам в тъмнина. Мечтите ми излитат една след друга, но ето една последна остана. Сега се намирам на Покрива на света, на 8 км над хората и 8 км по-близо до небето – златната среда. Бели облаци обгръщат тялото ми и сякаш ме отнасят с тях, но снега е приковал нозете ми. Чистота и светлина, болка и гняв, всяко едно чувство се надпреварва с другото в един кръговрат. Къде съм? Защо съм тук? Живея или оцелявам? Умирам или гасна? А къде са отговорите? На върха на глупостта и в дъното на чистотата, а защо не знам.
     Прехвърлям се на дивия кон в Дивия запад сред жълтите полета и изпепеляващата жега. Усещам вятъра и скоростта, като полет над сушата и треската за злато. Духът и плътта, неразделни, свързани в едно неделимо цяло във вечността. Пред мен зейва трап, пришпорвам черната мощ и в следващия момент се нося в пространството.
     Огромен орел ме грабва за раменете и ме понася със себе си над земните удоволствия. Обаянието на природната сила ме грабва, смалявам се до размерите на малка мишчица. Живота ми е в ръцете на хищника. Дали ще оцелея? Времето е спряло, а аз съм застинала нейде в небесата.Виждам планини и морета, гори и поля, реки и езера, а всичко е толкова еднакво, колкото и различно, няма начало, нито край. Хватката на каменните нокти се отпуска и падам надолу.
     Седя на люлеещия се стол и слушам сладките приказки на баба ми. Отново съм дете, изпълнено с огън и мечти, готово за приключения и пътешествия. До ушите ми долитат далечните звуци на песента за младото девойче и нейния принц със златната карета. Тя го обичала, а той бил влюбен в двореца си. Тя дала всяко късче от душата си и пяла онази прекрасна мелодия за любовта, докато не останала сама с червената роза в косите си, онази от градината на двореца, където загубила своя принц. И седи там и до днес, каменната статуя, която плаче за погубената си съдба.
     Стола ми се преобръща и отново тази тъмнина. С последни сили отварям очите си, а ситните рубини още са там, над мен, на белия таван. Лъч светлина пробива през отворения прозорец, утрото настъпва. ,,С мирис на люляк ‘’ – казах си и пак затворих очи.

Привидение

     Три без пет сутринта. По улицата се клатушка измършавял младеж с побеляваща коса и изражение на мъртвец. Това, което се олюлява под слабата светлина на уличните лампи е един кокалест, видимо млад мъж с прошарена брада, сенки под очите и тъга. Да, точно така – тъга. Чувството на вътрешна болка, с която всеки един от нас се справя, струеше от него. Като меч те разполовява, краката ти се подкосяват и познатото усещане на парене в гърдите се засилва. 
     Нещото, клатушкащо се по улицата под полуугасналата, премигваща светлина от лампите, не беше чове. По-скоро прилично на ходещ скелет. Нямаше дори очи, просто празни черни ями на лицето му. Казват, че очите са прозорец към душата. Ако това е вярно, то в този труп нямаше душа. Тя отдавна бе погълната от мрака, нанесъл се на погрешното място. 
     Разминахме се. Миризмата на алкохол ме върна обратно към реалността. Сякаш бях потънала е някой тъмен ъгъл на ада, без изход, без чувства, без звук, единствено тъгата, която бавно те разяжда от най-дълбоките бездни на душата до повърхността.
     Не проумявам. Защо? Каква е причината? Все въпроси, които изплуваха в съзнанието ми. Но ето, разбрах. Получих отговор на всеки въпрос в момента на задаването му. Това е било разказ за отнетата усмивка, свободата и щастието, едновременно изплъзващи се измежду пръстите заедно с последния лъч светлина. 
     Обръщам се и него вече го няма. Сякаш се разминах със собствената ми сянка, която вече бе минала зад мен, следейки всяко едно мое трепване. 

Последният крадец

     Влиза в бара с походката на дива котка. Внимателно, с грация, се настанява на високия стол и с леко поклащане оправя огнените си коси. Дългата червена рокля приляга по нея, подчертавайки всяка нейна прелестна извивка. Оглежда се незабележимо и ето видя го – следващата й жертва, стои на своето място, вперил поглед в нея, тя видя, че я желае. Но всъщност кой не би? Та тя е перфектна.
     Играта започва. Поглежда го с котешките си очи, с желаещия поглед на опитен ловец, а по крайчеца на устата й започва да си личи усмивка, онази примамващата. Стръвта е пусната и не минава много време, плячката се хвана. Вече той седи с нея на бара, черпи я питие и гонитбата между котката и мишката е в разгара си. След няколко питиета и лек закачлив разговор, те се отправят към хотелската й стая. И така паяка вече е уловил мухата в паяжините си, остава само да се довърши започнатото.

     Никой не знае нейното име, всяка вечер тя е различна, наричат я различно, поздравяват я различни хора, градовете са различни. Тя идва и преди някой да е разбрал, със своята невероятна грация, се измъква и открадва поредното сърце. Отправя се към нов град и нова жертва, ново късче живот.
     Но нека ви издам една малка тайна, тя не винаги е била такава. Някога е обичала, с цялото си сърце и душа, но те късче по късче са били откраднати. Сега там има празна черна дупка, поглъщаща чуждия живот. Последният крадец, така я наричат. Сега тя притежава сърцата на много мъже, а нейното го няма завинаги.

     Врата се затваря зад гърба му, а единствената му мисъл е как тя ще свали дрехите си. Предлага му питие, а той с удоволствие приема и изсипва течността в гърлото си, последната, която някога ще получи.
     И ето той вече е по гръб върху копринените завивки в луксозната хотелска стая, а тя отгоре му, прави своите женски чудеса, които толкова влудяват мъжете. Изпълнен е с възбуда, въодушевление, страст, единственото, което му минава през ума е, колко голям късметлия е излязъл с момиче като нея. А тя наистина приличаше на момиче, макар всяко нейно движение да подсказваше хищната й природа.  

     Лежащи в огромното легло, допушваха своите цигари, а тя замисляше следващата си стъпка. Идваше момента на кулминацията, тогава, когато сърцето вече ще бъде в ръцете й. Всяка секунда от този ритуал е замислена прецизно и тя е готова за своя ход.
     Часовникът  бавно тиктака, а тя изважда пистолета, наглася заглушителя  и се обръща към своята жертва с чаровната усмивка на малък дявол. Той отвръща на този нейн жест и когато мозъкът му е разкъсван куршума, щастието все още седи на съседния стол и гледа. Наблюдава картината на унищожението, но там има и романтика. Слънцето прониква през ефирните пердета, огрява петънцата кръв, а те на светлината светят като рубини и облекчението обзема нейното съществуване. Взима ножа в ръка и извършва своята церемония, изпълнена с грациозност и внимание, усърдие като на първокласник.  И ето го сърцето, прави последните си напъни за туптене в нейните ръце, звучат като последни думи, приглушени, но кънтящи в пространството.

     Последният крадец, така я наричат. Взима чуждите сърца, за да създаде свое, отнема чуждите души, за да нахрани своята. Движи се със сянката на нощта и изчезва при първите лъчи на деня. Поредното сърце е в ръцете й. Един мъж се прости със своята свобода, но чувствата са само мираж в пустинята на нейната душа. Последният крадец, така се нарича призракът на самотата.

Нощно небе

     Ежедневието ни е една въртележка в увеселителен парк. Чувства, мисли, идеи, действителност, случки, думи и всичко това са изкачванията и спадовете на една гондола. От най – високата точка, ти за секунда се озоваваш на Кота 0 и в следващата пак си на върха. Времето препуска с бясна скорост, а ние правим всичко по силите си да го догоним, че забравяме да спрем за миг и да погледнем малкото цвете отстрани на пътя, опитващо да си пробие пътя към слънчевата светлина през всичката буйна трева. 
     Секундата мина, а ние все още не сме открили търсеното, защото то с изтичането на тази секунда изчезва, а на негово място пристига ново. Надбягваме се със стрелките на часовника, а дори не знаем причината. Търсим. Но какво? Себе си или по-скоро онова, което си представяме че трябва да бъдем, за да сме добре приемани, а виждаме ли всъщност потенциала на това, което можем да сме ако не се опитваме да бъдем други. 
     Аз знам, че съм тази, която трябва да съм сега в този миг, когато седя и пиша тези редове, дума по дума и буква по буква. След като изтече минутата, ще съм друга, нова различна версия на мен. Ще гледам на нощното небе с любознателни очи, които за първи път виждат в звездите хилядите истории на тези, гледали ги преди мен. Ще си пресъздавам някои от тях и картините като кинолента ще текат пред погледа ми. Утрото ще е ново, сякаш никога не съм се събуждала със слънчевите лъчи и звука на разбуждащия се свят. Защото всичко това е различно от предишното денонощие и вчерашния ден не е същия като идния. Спомняте ли си онова плахо цвете, опитващото се да се добере до своята глътка живот? С идването на новия ден, то ще е създало своето малко царство и други след него ще следват пътя му на израстване.
     А ние продължаваме да търсим. Кое? Любовта, нежната прегръдка на любимия и алените устни, онези две думи, за които толкова жадуваме. Поглеждам напред и виждам, че всичко е около мен. Може би след ден, след час или месец, дори година, там е идва и ще преобърне всички мои мисли и цялото ми съществуване. Ами ти? Там ли е виждаш ли, задава се, ако вече не е там. Бушуващите огньове и изпепеляващите лъчи, бурните морета и нестихващите ветрове, а ние си седим кротко и чакаме. Любов, любов, любов…. Говорено е за нея с векове и ще продължава да се говори с хилядолетия.
     Ето още търсим. Защо? За да намерим свободата, която толкова нетърпеливо очакваме. Личната свобода, каквато всеки сам си създава с изграждането на парчетата от пъзела на времето. Духовното пространство, което смятаме за дом на нашето съществуване, където сме защитени. Аз го виждам като едно слънчево поле със синьо небе и кристална вода, а тялото ми се рее сред птиците и белите облаци, препуска с конете, плува с рибите. До този свещен храм, пътят на мисълта е дълъг, но откриеш ли го, там е вечното спасение от неволите на реалността. 
     Мислите се изпариха с последното кълбо дим от среднощната цигара. Последен поглед върху звездите, утре ще сте други. Последна глътка вода, вкусът ти утре ще е различен. За последен път си лягам под тези завивки, утре усещането няма да е същото. За последен път се унасям, идната вечер очите ми ще се затворят така, сякаш никога не са. И ето го полето, бягам редом с белия кон и се впускам в гонитба с онзи орел, плувам срещу бързеите на реката с пъстървите…..

 

Бялата роза

     На вратата се позвъни. Тя се развълнува и почти отскочи от стола, за да отиде да отвори.
     Завъртя ключа, натисна дръжката надолу и когато отваряше, сърцето й затуптя толкова силно, че щеше да изхвръкне.
     На прага седеше той, в целия си блясък. Онази мистериозна усмивка се прокрадваше на лицето му, а очите му грееха. В едната си ръка носеше роза, бяла, с капки вода по листата и мирис на нежност. В другата ръка имаше раница, пълна с най-необходимите му вещи. Да, тя знаеше, че той заминава и това беше последната им среща.
     Покани го вътре, за да отворят бутилка от любимото им вино, да усетят аромата му и за последен път да си припомнят всички онези прекрасни моменти. Например онзи път, когато спаха на палатки и се къпаха голи под звездите. Тогава за първи път си казаха “Обичам те!“.
     Той отказа поканата й. Щял да изпусне самолета.
     Подаде й розата, а тя я взе в ръцете си сякаш това бе най – скъпият подарък, който беше получавала . След това се наведе, за да я целуне. Макар и няколко секунди в реалността, за тях времето спя и целувката продължаваше вечно. Те бяха сами на света и никой не би прекъснал този момент, тяхното късче от безкрайността. 
     Наблюдаваше го как слиза по стълбите, качва се в таксито и си отива. Никога повече нямаше да го види, но тази мисъл не я плашеше. От очите й потекоха едри сълзи, но от щастие. Щастие, че бе намерила човек, който да осмисли живота й, макар и за кратко.
     Не продумаха и дума на раздяла. Погледите им казваха абсолютно всичко. Силната прегръдка и тази, вечната, целувка, ще се запечатат в паметта и на двамата. Това бе тяхното сбогуване.
     На масата останаха единствено двете чаши с червено вино и бялата роза.

Пътеката

                Пътеката се лъкатушеше между дърветата, губеше се сред тях. Поех по нея. Може би вече съм била там, но не помня кога. Може би беше скоро, а може би толкова отдавна, че ми се струваше като сън. Припознавах се във всеки камък, всяко паднало дърво, дори песните на щурците ми се струваха до болка познати като мелодия, която си припяваш без да осъзнаваш, че помниш. Колкото по-навътре в гората навлизах, светлината ставаше все по-слаба. Короните на дърветата ставаха по-гъсти и лъчите едвам достигаха земята. Бях поела към място, където деня и нощта се сливаха и ставаха едно цяло. Единствено бледия силует на пътеката ми позволяваше да не се загубя напълно. Но на къде ме водеше? Това не знаех, но имах вяра. Вяра, че ще стигна до полето със зелената трева, малките цветя и светлината, на която няма какво да пречи, за да достигне всеки стрък и всяко малко животинче. Това бе моят блян, лъчите на щастието.
                Вървях без спирка, без да обръщам внимание на умората в краката, сякаш някой ме преследваше и наблюдаваше всяка моя крачка. От време на време намирах по някоя роза, но тя бързо увяхваше. Спомням си първата, която видях. След като напълно потънах в тъмнината, загубих представа за време и посока. Просто вървях, а даже и понякога подтичвах, когато имах сили за това. Бях подминала доста дървета, но колко точно не знам, та те всички бяха еднакви. Усещах, че духът напуска тялото ми. Само надеждата за успех ме крепеше, така както само надеждата кара птицата да остане в гнездото при яйцата, нейният успех.
                Тогава тя се появи. Лъч светлина, преборил се за своето място, я беше осветил като прожектор. А тя, розата, беше алено червена, разцъфнала в цялата си прелест. Излъчваше топлина, дори любов. Бях запленена, а тя сякаш ми шепнеше сладки приказки за красотата, за щастието, за онзи мой блян и как края на пътеката е близо. Стоях там толкова дълго, дори забравих къде се намирам. Като магия обзе ума ми. Знаех, че трябва да продължа, за това я взех със себе си. Не можех да спра да слушам шепота на червените листа и да усещам мириса на светлината. Уви не след дълго природата си каза думата. Бавно червеното се превръщаше в кафяво, а след кафявото дойде и черното. Всичко, което ме караше да вярвам, магията, беше отнето. Самотата отново се настани удобно в мислите ми, а гората сякаш бе станала по- неприветлива. Сега освен песните на щурците и звука от крилата на нощните птици се чуваха и вълци. Виеха като призраци  в нощта, можех само да ги чуя, но не и да ги видя. Само усещането за тяхното присъствие вървеше редом с мен.
                И така отново минаха сякаш векове до следващата роза. Тази топлота, искреност и любов, която излъчваше отново ме погълна изцяло. Като обречен кръговрат всичко се повтори, но този път дърветата и тайните, които крият, ставаха все по-мрачни, нови странни шумове и усещания се появяваха. Подлъгвах се при всеки допир с алено червените листа и усмивката на розата, а всеки следващ път самотата се усилваше, а страха от неизвестното растеше като малко дете.
                Още вървя по тази пътека. Кога ще дойде края? Това не съм научила. А ще спра ли да се подлъгвам при всеки лъч светлина? Може би не, но не мога да бъда сигурна. Полето ще се появи, когато намеря отговори, но на какви въпроси?  Само времето ще покаже…..