Каролин и мъжът с копринения шал

                Лиса обичаше да седи на прозореца на малкото си таванско ателие и да наблюдава хората, минаващи по улицата. Гледаше движенията им, стъпките им, опитваше се да чуе разговорите на онези, които вървяха по двойки или в цели компании и да прониква в мислите на самотниците.  Пушеше цигара и отпиваше от чашата червено вино докато пишеше върху белия лист всички онези разкази за хорските съдби. Тя разгадаваше онези малки жестове, невидими за самите им притежатели.

                Нейният живот, сам по себе си, не бе толкова вълнуващ и това й доставяше огромно удоволствие. В петъчните вечери се възхищаваше на усмихнатите лица и бързащите нозе, които бяха готови да получат своята награда за свършената работа през дългата седмица, любимото питие, прогонващо тревогите, леките и незначителни разговори в добра компания. А в съботната сутрин се забавляваше на парада, устроен от похотливите младежи, прибиращи се към домовете си, прекарали нощта в нечий апартамент.

                Поредният петък дойде, изтече още една седмица от безкрайната гонитба на времето.  Лиса се взираше, както обикновено, в хората по улицата. Може би бе седяла там вече час или два, сама не знаеше. Мислеше си за онази жена от преди малко. Тя имаше носеше червени токове и дълго кожено палто, а дългата й руса коса се падаше свободно на раменете и гърдите й, само вятърът променяше позицията на всеки кичур. Гордата й походка издаваше увереност, сама знаеше, че е красива и може да има всеки един мъж. Каролин, така я нарече в своя разказ, защото името й подхождаше, издаваше личността, която Лиса виждаше. Жената, която разбива сърца, онази, която е господар на мъжа, власт, граничеща с лудост. Богинята на нощта, крадецът на души.
                Каролин, красивата измамница, бе тръгнала за поредното си похищение, нова жертва трябва да удостои списъка й. Ще пристъпи с котешката си походка в бара, а мъжът на отсрещната маса ще я почерпи питие. Той ще седне опасно близко до нея, а тя, със своите омайни думи, ще го омотае в паяжината си и това ще е краят – поредните очи ще бъдат присвоени.

                За миг се откъсна от мислите си и се загледа в един мъж. Висок, строен и красив, той крачеше бавно, сложил ръце в джобовете си, потънал дълбоко в себе си. Облечен с кожено яке и дънки, а около врата му бе увит копринен шал. Нищо особено, би си казал човек, но за Лиса изглеждаше невероятно, а шала бе онова, което й направи най голямо впечатление. Опита се да проникне в него, опита се, но не успя. При всеки напън, тя не виждаше неговата история, а нейната с него.
                Изведнъж разбра – трябваше да го настигне, имаше нужда да се запознае с него, любопитството й я изгаряше отвътре. Желаеше да чуе гласа му и да усети погледа му върху себе си. Нейният блян, който нямаше да й даде спокойствие, никога.
                Вече беше облечена, оставаше й само да обуе обувките си и да пооправи косата си. В следващият миг тичаше по стълбите, а после по тротоара, докато не го настигна. Вървеше само на крачка разстояние зад него, след секунда щеше да разбере името, което нейният мозък не можеше да сътвори. Огромна буца заседна в гърлото й. Може би от притеснение. Опита се да изрече нещо, за да привлече вниманието му, но думи не излизаха. Пробва да протегне ръка, но тялото й не реагираше. Единствено краката й се движеха в такт с неговите, механично. Уплаши се и влезна в първия магазин, който зърна. Сети се, че е оставила портмонето си на масата и бързо излезе, а от мистериозния господин нямаше и следа. С наведена глава се отправи към дома си. Отново зае своето място и стоя, докато очите й не се затвориха.

                Оттук насетне не наблюдаваше хората, те вече бяха просто силуети на празната улица. Чакаше той отново да мине. Молеше се за втори шанс, който няма да пропилее. Часове и дни, слънце и луна се редуваха, а тя просто стоеше там във всяка свободна минута. Очакваше го – мъжът с копринения шал. Лиса знаеше, че ще мине, имаше усещане. Всичко в нея крещеше, че тази съдбовна среща ще се състои.

Бяха минали може би две седмици, или три, не знаеше.  Бе загубила представа за времето, струваше й се, че е замръзнало, а чувството за срещата я изгаряше. Промъкваха се малки, почти незабележими, капки съмнение.
                Отново петък, около седем вечерта, а хората отиваха по домовете си, за да се подготвят. Лиса гледаше и се опитваше да го познае, да го намери сред тълпата. Беше се припознала на няколко пъти, но при всеки липсваше едно – походката и копринения шал.
                Вгледа се в един мъж, толкова приличаше на него. Присви очи и се взря във всеки малък детайл.  Нямаше съмнение, това наистина беше той. Неговото обаяние струеше и Лиса почувства пеперудите в стомаха си, онова леко притеснение, изпълни я вълнение.
                Погледна се за последен път в огледалото, беше красива, а усмивката й озаряваше нейното лице Хукна по стълбите и след минута вече отново ходеше в такт със стъпките му. Пребори стеснението си и успя да привлече вниманието му.
                Сега мъжът с копринения шал стоеше пред нея, вперил любопитния си поглед в младата жена, която го бе догонила само, за да се запознаят. Лиса се представи, както и той – казваше се Карл. Тя се опита да му обясни постъпката си, но той я прекъсна:
                – Елате  с мен в кафе ,, Бавор ‘’. – като посочи с пръст стъклената витрина с големия неонов надпис на ъгъла.
     Тя остана поразена и все пак удовлетворена, сякаш се бе надявала точно на това, без дори да го осъзнава.
                 Тръгнаха с бавна крачка натам. От превъзбуда стъпките й бяха неравни, а неговите спокойни и уверени. Влязоха в заведението, а за тези две минути не бяха продумали нито дума. Настаниха се на една усамотена маса за двама, а по средата бе поставена малка вазичка с маргарити.
                – Този път се преборихте със себе си – поде Карл.
                 Лиса бе стъписана, изчерви се, а сърцето й затуптя толкова силно и имаше чувството, че ще изскочи от гръдния й кош и ще застане до вазата  маргаритите. Замълча, защото не знаеше какво да каже. Та нима той я бе видял, когато се шмугна в магазина, скована от притеснение?
                Келнерът дойде с поръчката: две чаши ром и два горещи чая. Навън, като от нищото, заваля първият сняг за тази година. Двамата погледнаха през големия прозорец и в очите им проблесна искра на радост.
                 – Честит първи сняг – каза Карл и се усмихна. – Наздраве! – погледна я засмян и отпи от рома си. Лиса вдигна чашата си в отговор и също опита питието.
                 – Казвам се Карл Льонеберг, макар това да Ви е известно. На тридесет и шест години съм и водя скучния живот на един ерген. Работя в малка адвокатска кантора сред хиляди документи, папки и хвърчащи листа. – наруши мълчанието  – А сега е ваш ред.
                 – Лиса. Лиса Уилям. – изрече с половин уста. Все още се опитваше да пребори стеснението си, но осъзна, че това е безсмислено и продължи, макар все още с този глух тон:
                – На двадесет  и три съм у живея сама в малко таванско ателие пресечка по-надолу. Студентка съм в местния университет и се надявам някой да се реализирам като писател.

                 След втората чаша ром увереността й се върна. Сега бе любопитна, дори дръзка на моменти. Говореха часове наред, отпуснаха се и вече се държаха като стари познати, които не се бяха виждали от много време. Намериха много общи теми, не преставаха да говорят, да се смеят, опознаваха се стъпка по стъпка.

                – Защо ме догони и се запозна с мен? – зашемети я изведнъж Карл. Притеснението отново по по тялото й като паяче и усети как изтръпва. Въпреки това се престраши, та нали нямаше какво да губи, а и вече дяволската течност я бе отпуснала достатъчно.
                 Разказа му за своята страст и от къде идват нейните идеи за творбите й. Обясни му как в него е видяла своята история, преплетена с неговата. Пресъздаде усещането, което бе изпитала. Думите й излизаха като медени звуци от арфа, спокойни, нежни и изпълнени със страст. Беше се впуснала в своята приказка, като в транс, сякаш белия лист бе пред нея и написваше шедьовъра на живота си. Карл седеше на отсрещния стол и слушаше, преживяваше всичко, гледаше през нейните очи. Омагьосан, той успя да се отърси от състоянието, в което се намираше и изрече:
                 – Тогава нека създадем твоята история.
                 Лиса се зарадва. Топлина нахлу в душата й, очите се напълниха със сълзи, от онези на щастието. Почувства се отново на 7, когато за Коледа получи куклата, която толкова бе искала. Опита се си припомни как изглеждаше, но не можеше. Споменът беше блед, но чувството все още бе силно, защото това беше първият път, в който се чувстваше истински щастлива. А този бе вторият.

                Карл я изпрати до дома й. На раздяла се усмихнаха един на друг. Колко много искаше да го целуне! В моментите, когато се сещаше за тази първа тяхна среща, си представяше целувката – огнена, страстна и все пак малко отдалечена и несигурна, сякаш опипват почвата под краката си, точно като първа целувка. Влюбваше се.

                На следващата вечер телефонът иззвъня. Лиса вдигна слушалката и за говори със своя ангелски глас и онази нотка, която караше всяка една дума да звучи като песен на славей. Беше Карл. Уговориха си среща за след час.
                Лиса се приготви отново изглеждаше красива, но не онази детска и първична красота, а вече по-прилична на жена, при това влюбена. Щастието струеше от нея, сякаш малки лъчи ослепяваха хорските сърца и стопляха ледените души. Докато чакаше си припомни Каролин.  Бе сигурна, че няма да стане като нея. Щеше да обича и щеше да бъде обичана. Мечти на едно дете, което вярва в любовта от пръв поглед, мечти за по-добро бъдеще и истинско щастие, неосъществими е този безскрупулен свят.
                Бяха минали вече 2 часа, а в главата й се въртяха всякакви сценарии обясняващи това закъснение. Реши да слезе и да провери пощата си, за да се разсее, защото това трепетно очакване я изморяваше. Отиде при хазяйката си, която бе застанала на ужасно зеленото диванче, където прекарваше повечето си време. Г-жа Брог, отдавна останала вдовица, тъй като мъжът й се споминал от рак още преди самата Лиса да се нанесе да живее при тях. От тогава любимото й занимание бе да наблюдава живота на наемателите, да си пъха носа и след това да клюкарства с приятелката си, старата мома госпожица Мъри от първия апартамент.
                Попита я има ли случайно нещо за нея и тогава чу отговор, който може би не трябваше никога да получава. Г-жа Брог и обясни как някакъв мъж е наминал и е оставил колет и маргарити за нея, описа го като великолепен и строен, с тон казващ, че тя не го заслужава. Двете не се спогаждаха много и винаги имаше леки нападки помежду им. На Лиса не й бе до този хаплив разговор и бързо отнесе оставеното със себе си.
                Седна на креслото до прозореца и запали цигара, не знаеше дали ще има сили да отвори колета. Посегна и го взе в ръцете си, може би половин час седеше с празен, безжизнен поглед и гледаше, но не виждаше, мислеше единствено за маргаритите на масата. Най-накрая събра сили и бавно почна да развързва панделката и да отваря червената кутия. Това, което намери вътре я изненада. Там бе прилежно сгънат копринения шал, а когато го взе в ръцете си под него се подаде и писмо с нейното име отгоре.
                ‘’ Скъпа Лиса, – започваше то – Бих желал да те имам, да си до мен във всеки един момент, започнах да се влюбвам, макар да съм зърнал красивите ти зелени очи само веднъж. Бих обикнал всяко едно твое движение и всеки един твой жест, и вече обикнах способността ти да придаваш чар на думите си така, както никой друг не може. Твоят глас ме накара да трепна и събуди в мен чувството за пълноценност, повярвах в живота.
                И тук следва моето ,, но ‘’.
                Виждайки израза на лицето ти, когато зърна снежинките да падат, първите от многото, но първи за нас и все пак последни за двама ни заедно, осъзнах колко много промени ти в моя живот, макар и за секунда. Върна ми онова, което бях загубил, а именно желанието за съществуване. Получих от теб  това, за което всеки един от нас мечтае – искрица надежда, но у мен няма да я намериш. Сърцето ми отдавна го няма, само избледняващия силует на отминалите трепети. Може би, четейки тези редове, си мислиш, че би могла да промениш това, но не можеш. Аз ще ти донеса единствено страданието на самотата. Бидейки с мен, ти ще се опиташ да съживиш мъртвец.
                Благодаря ти за направеното, макар и да не го осъзнаваш, но за мен значеше неизмеримо много. Не те и моля да ме разбереш, но знай едно – някъде там, някой те заслужава и ти би спасила този човек, а аз… аз съм безнадежден самотник, неспособен да обича.
                                                                                                                                Карл ‘’
                                                                                               
                                  ***
               
                 Първият сняг. Лиса се приготвяше. Сложи новата си червена рокля и обу новите си ботуши. Погледна се за последно в огледалото, беше съблазнителна, секси, така и се чувстваше. Излизаше за поредното завоевание, следващото безлично създание в списъка с погубените души. Тя изкушаваше, прелъстяваше и напускаше.
                Преди да влезне в бара се загледа в снежинките, падащи бавно като перца, небесното тържество, нежната красота на природата. Мразеше ги. Пристъпи напред и остави палтото си и след това копринения си шал, който бе най-дълго задържалото се нещо в живота й, цели три години. Седна на бара, а там видя маргарити, поставени прилежно в малка вазичка. И тях мразеше. Висок, русокос красавец се доближи до нея:
                – Едно питие…. ?
                – Каролин. – и подаде ръката си – Двойна водка. – усмихна се многозначително и отправи своя безчувствен поглед на хищник към мъжа пред нея.
               

Зимен транс

Студени дни и ледени сърца,
а с мирис на рози посред зима.
Камината с пепел е пълна,
пламъкът бушуващ отдавна затихна.

Минутите бавно се точат,
звуците от стрелките в тишината ечат.
Някъде в мъглата душите чезнат
и само бледите следи зад тях остават.

Минало, бъдеще и настояще сливат се в едно,
а времето завинаги е спряло.
Зимата като крадец се промъква отново,
цвета на листата отмъква бързо.

Потъват в спокойните води,
далеч от всичко, падналите ангели.
Чуват се глухо последните думи
на погубените скитници.

И там броди като цар,
вятърът – на тишината господар.
Върви с неми стъпки по градския тротоар,
докосва се до всяка твар.

Дъждът превръща се в сняг,
заличаващ следите на всеки бряг.
Отлитат и последните птици на юг.
Студът се превръща във враг.

И там далеч се вижда душа,
все още недокосната от сивата мъгла.
В очите й грее радостта,
която не е забравила слънчевата светлина.

Върви тя с бодра крачка към бездънната яма,
без да знае какво я очаква зад тази завеса.
Премина през огромната арка
и там огънят в очите й загина.

И отново тишината завладя света,
и отново появи се на рози аромата,
и отново изчезна баграта.
Всичко потънало е във забрава. 

С мирис на люляк

     Умирах. Кръвта ми се изтичаше бавно и образуваше голяма червена локва върху белия паркет. Единственото, което виждаха очите ми бе таванът – изцапан с червените капки, прилични на рубини. А толкова исках да видя красотата на Ниагарския водопад. Падащите яростни води, потъващи в необятно спокойствие. Исках да видя и джунглите, където светлината се крие в мрака на гъстата растителност.
    Затварям очите си и попадам в тъмнина. Мечтите ми излитат една след друга, но ето една последна остана. Сега се намирам на Покрива на света, на 8 км над хората и 8 км по-близо до небето – златната среда. Бели облаци обгръщат тялото ми и сякаш ме отнасят с тях, но снега е приковал нозете ми. Чистота и светлина, болка и гняв, всяко едно чувство се надпреварва с другото в един кръговрат. Къде съм? Защо съм тук? Живея или оцелявам? Умирам или гасна? А къде са отговорите? На върха на глупостта и в дъното на чистотата, а защо не знам.
     Прехвърлям се на дивия кон в Дивия запад сред жълтите полета и изпепеляващата жега. Усещам вятъра и скоростта, като полет над сушата и треската за злато. Духът и плътта, неразделни, свързани в едно неделимо цяло във вечността. Пред мен зейва трап, пришпорвам черната мощ и в следващия момент се нося в пространството.
     Огромен орел ме грабва за раменете и ме понася със себе си над земните удоволствия. Обаянието на природната сила ме грабва, смалявам се до размерите на малка мишчица. Живота ми е в ръцете на хищника. Дали ще оцелея? Времето е спряло, а аз съм застинала нейде в небесата.Виждам планини и морета, гори и поля, реки и езера, а всичко е толкова еднакво, колкото и различно, няма начало, нито край. Хватката на каменните нокти се отпуска и падам надолу.
     Седя на люлеещия се стол и слушам сладките приказки на баба ми. Отново съм дете, изпълнено с огън и мечти, готово за приключения и пътешествия. До ушите ми долитат далечните звуци на песента за младото девойче и нейния принц със златната карета. Тя го обичала, а той бил влюбен в двореца си. Тя дала всяко късче от душата си и пяла онази прекрасна мелодия за любовта, докато не останала сама с червената роза в косите си, онази от градината на двореца, където загубила своя принц. И седи там и до днес, каменната статуя, която плаче за погубената си съдба.
     Стола ми се преобръща и отново тази тъмнина. С последни сили отварям очите си, а ситните рубини още са там, над мен, на белия таван. Лъч светлина пробива през отворения прозорец, утрото настъпва. ,,С мирис на люляк ‘’ – казах си и пак затворих очи.

Привидение

     Три без пет сутринта. По улицата се клатушка измършавял младеж с побеляваща коса и изражение на мъртвец. Това, което се олюлява под слабата светлина на уличните лампи е един кокалест, видимо млад мъж с прошарена брада, сенки под очите и тъга. Да, точно така – тъга. Чувството на вътрешна болка, с която всеки един от нас се справя, струеше от него. Като меч те разполовява, краката ти се подкосяват и познатото усещане на парене в гърдите се засилва. 
     Нещото, клатушкащо се по улицата под полуугасналата, премигваща светлина от лампите, не беше чове. По-скоро прилично на ходещ скелет. Нямаше дори очи, просто празни черни ями на лицето му. Казват, че очите са прозорец към душата. Ако това е вярно, то в този труп нямаше душа. Тя отдавна бе погълната от мрака, нанесъл се на погрешното място. 
     Разминахме се. Миризмата на алкохол ме върна обратно към реалността. Сякаш бях потънала е някой тъмен ъгъл на ада, без изход, без чувства, без звук, единствено тъгата, която бавно те разяжда от най-дълбоките бездни на душата до повърхността.
     Не проумявам. Защо? Каква е причината? Все въпроси, които изплуваха в съзнанието ми. Но ето, разбрах. Получих отговор на всеки въпрос в момента на задаването му. Това е било разказ за отнетата усмивка, свободата и щастието, едновременно изплъзващи се измежду пръстите заедно с последния лъч светлина. 
     Обръщам се и него вече го няма. Сякаш се разминах със собствената ми сянка, която вече бе минала зад мен, следейки всяко едно мое трепване. 

Последният крадец

     Влиза в бара с походката на дива котка. Внимателно, с грация, се настанява на високия стол и с леко поклащане оправя огнените си коси. Дългата червена рокля приляга по нея, подчертавайки всяка нейна прелестна извивка. Оглежда се незабележимо и ето видя го – следващата й жертва, стои на своето място, вперил поглед в нея, тя видя, че я желае. Но всъщност кой не би? Та тя е перфектна.
     Играта започва. Поглежда го с котешките си очи, с желаещия поглед на опитен ловец, а по крайчеца на устата й започва да си личи усмивка, онази примамващата. Стръвта е пусната и не минава много време, плячката се хвана. Вече той седи с нея на бара, черпи я питие и гонитбата между котката и мишката е в разгара си. След няколко питиета и лек закачлив разговор, те се отправят към хотелската й стая. И така паяка вече е уловил мухата в паяжините си, остава само да се довърши започнатото.

     Никой не знае нейното име, всяка вечер тя е различна, наричат я различно, поздравяват я различни хора, градовете са различни. Тя идва и преди някой да е разбрал, със своята невероятна грация, се измъква и открадва поредното сърце. Отправя се към нов град и нова жертва, ново късче живот.
     Но нека ви издам една малка тайна, тя не винаги е била такава. Някога е обичала, с цялото си сърце и душа, но те късче по късче са били откраднати. Сега там има празна черна дупка, поглъщаща чуждия живот. Последният крадец, така я наричат. Сега тя притежава сърцата на много мъже, а нейното го няма завинаги.

     Врата се затваря зад гърба му, а единствената му мисъл е как тя ще свали дрехите си. Предлага му питие, а той с удоволствие приема и изсипва течността в гърлото си, последната, която някога ще получи.
     И ето той вече е по гръб върху копринените завивки в луксозната хотелска стая, а тя отгоре му, прави своите женски чудеса, които толкова влудяват мъжете. Изпълнен е с възбуда, въодушевление, страст, единственото, което му минава през ума е, колко голям късметлия е излязъл с момиче като нея. А тя наистина приличаше на момиче, макар всяко нейно движение да подсказваше хищната й природа.  

     Лежащи в огромното легло, допушваха своите цигари, а тя замисляше следващата си стъпка. Идваше момента на кулминацията, тогава, когато сърцето вече ще бъде в ръцете й. Всяка секунда от този ритуал е замислена прецизно и тя е готова за своя ход.
     Часовникът  бавно тиктака, а тя изважда пистолета, наглася заглушителя  и се обръща към своята жертва с чаровната усмивка на малък дявол. Той отвръща на този нейн жест и когато мозъкът му е разкъсван куршума, щастието все още седи на съседния стол и гледа. Наблюдава картината на унищожението, но там има и романтика. Слънцето прониква през ефирните пердета, огрява петънцата кръв, а те на светлината светят като рубини и облекчението обзема нейното съществуване. Взима ножа в ръка и извършва своята церемония, изпълнена с грациозност и внимание, усърдие като на първокласник.  И ето го сърцето, прави последните си напъни за туптене в нейните ръце, звучат като последни думи, приглушени, но кънтящи в пространството.

     Последният крадец, така я наричат. Взима чуждите сърца, за да създаде свое, отнема чуждите души, за да нахрани своята. Движи се със сянката на нощта и изчезва при първите лъчи на деня. Поредното сърце е в ръцете й. Един мъж се прости със своята свобода, но чувствата са само мираж в пустинята на нейната душа. Последният крадец, така се нарича призракът на самотата.

Нощно небе

     Ежедневието ни е една въртележка в увеселителен парк. Чувства, мисли, идеи, действителност, случки, думи и всичко това са изкачванията и спадовете на една гондола. От най – високата точка, ти за секунда се озоваваш на Кота 0 и в следващата пак си на върха. Времето препуска с бясна скорост, а ние правим всичко по силите си да го догоним, че забравяме да спрем за миг и да погледнем малкото цвете отстрани на пътя, опитващо да си пробие пътя към слънчевата светлина през всичката буйна трева. 
     Секундата мина, а ние все още не сме открили търсеното, защото то с изтичането на тази секунда изчезва, а на негово място пристига ново. Надбягваме се със стрелките на часовника, а дори не знаем причината. Търсим. Но какво? Себе си или по-скоро онова, което си представяме че трябва да бъдем, за да сме добре приемани, а виждаме ли всъщност потенциала на това, което можем да сме ако не се опитваме да бъдем други. 
     Аз знам, че съм тази, която трябва да съм сега в този миг, когато седя и пиша тези редове, дума по дума и буква по буква. След като изтече минутата, ще съм друга, нова различна версия на мен. Ще гледам на нощното небе с любознателни очи, които за първи път виждат в звездите хилядите истории на тези, гледали ги преди мен. Ще си пресъздавам някои от тях и картините като кинолента ще текат пред погледа ми. Утрото ще е ново, сякаш никога не съм се събуждала със слънчевите лъчи и звука на разбуждащия се свят. Защото всичко това е различно от предишното денонощие и вчерашния ден не е същия като идния. Спомняте ли си онова плахо цвете, опитващото се да се добере до своята глътка живот? С идването на новия ден, то ще е създало своето малко царство и други след него ще следват пътя му на израстване.
     А ние продължаваме да търсим. Кое? Любовта, нежната прегръдка на любимия и алените устни, онези две думи, за които толкова жадуваме. Поглеждам напред и виждам, че всичко е около мен. Може би след ден, след час или месец, дори година, там е идва и ще преобърне всички мои мисли и цялото ми съществуване. Ами ти? Там ли е виждаш ли, задава се, ако вече не е там. Бушуващите огньове и изпепеляващите лъчи, бурните морета и нестихващите ветрове, а ние си седим кротко и чакаме. Любов, любов, любов…. Говорено е за нея с векове и ще продължава да се говори с хилядолетия.
     Ето още търсим. Защо? За да намерим свободата, която толкова нетърпеливо очакваме. Личната свобода, каквато всеки сам си създава с изграждането на парчетата от пъзела на времето. Духовното пространство, което смятаме за дом на нашето съществуване, където сме защитени. Аз го виждам като едно слънчево поле със синьо небе и кристална вода, а тялото ми се рее сред птиците и белите облаци, препуска с конете, плува с рибите. До този свещен храм, пътят на мисълта е дълъг, но откриеш ли го, там е вечното спасение от неволите на реалността. 
     Мислите се изпариха с последното кълбо дим от среднощната цигара. Последен поглед върху звездите, утре ще сте други. Последна глътка вода, вкусът ти утре ще е различен. За последен път си лягам под тези завивки, утре усещането няма да е същото. За последен път се унасям, идната вечер очите ми ще се затворят така, сякаш никога не са. И ето го полето, бягам редом с белия кон и се впускам в гонитба с онзи орел, плувам срещу бързеите на реката с пъстървите…..

 

Бялата роза

     На вратата се позвъни. Тя се развълнува и почти отскочи от стола, за да отиде да отвори.
     Завъртя ключа, натисна дръжката надолу и когато отваряше, сърцето й затуптя толкова силно, че щеше да изхвръкне.
     На прага седеше той, в целия си блясък. Онази мистериозна усмивка се прокрадваше на лицето му, а очите му грееха. В едната си ръка носеше роза, бяла, с капки вода по листата и мирис на нежност. В другата ръка имаше раница, пълна с най-необходимите му вещи. Да, тя знаеше, че той заминава и това беше последната им среща.
     Покани го вътре, за да отворят бутилка от любимото им вино, да усетят аромата му и за последен път да си припомнят всички онези прекрасни моменти. Например онзи път, когато спаха на палатки и се къпаха голи под звездите. Тогава за първи път си казаха “Обичам те!“.
     Той отказа поканата й. Щял да изпусне самолета.
     Подаде й розата, а тя я взе в ръцете си сякаш това бе най – скъпият подарък, който беше получавала . След това се наведе, за да я целуне. Макар и няколко секунди в реалността, за тях времето спя и целувката продължаваше вечно. Те бяха сами на света и никой не би прекъснал този момент, тяхното късче от безкрайността. 
     Наблюдаваше го как слиза по стълбите, качва се в таксито и си отива. Никога повече нямаше да го види, но тази мисъл не я плашеше. От очите й потекоха едри сълзи, но от щастие. Щастие, че бе намерила човек, който да осмисли живота й, макар и за кратко.
     Не продумаха и дума на раздяла. Погледите им казваха абсолютно всичко. Силната прегръдка и тази, вечната, целувка, ще се запечатат в паметта и на двамата. Това бе тяхното сбогуване.
     На масата останаха единствено двете чаши с червено вино и бялата роза.

Танцът на смъртта

Тя танцува с гарваните,
танцът на смъртта.
Усилва се с годините,
шепотът на съвестта.

Черните като катран очи,
дебнат от високо,
а тя трябва да мълчи,
тайните да погребе дълбоко.

Ловецът на души,
в нейната сянка се крие,
а дяволът зад ъгъла стои,
чака нова жертва да открие.

Демоните зад лика на щастието,
живеят в нейната душа.
Поглъщат я с времето,
докато бавно тя издиша.

Всяка стъпка оказва се грешна.
Тя в мрака потъва.
Пропада в дълбоката бездна.
Морето отдавна спря да бушува. 

Там

Там горе, на голата скала
е тялото на грешника,
а над него пирува лешояда
и подлата усмивка на смъртта.
Там високо в планината,
той търсеше свобода,
но намери своя край сега,
под тюркоазените небеса.
Там далече в пустошта,
той искаше да прочисти своята душа,
да избяга от собствената си съдба – 
да бъде роб на общността.
И там сред дивата природа,
където ден с нощта се слива,
срещна той смъртта,
освободен от тежестта.

Пътеката

                Пътеката се лъкатушеше между дърветата, губеше се сред тях. Поех по нея. Може би вече съм била там, но не помня кога. Може би беше скоро, а може би толкова отдавна, че ми се струваше като сън. Припознавах се във всеки камък, всяко паднало дърво, дори песните на щурците ми се струваха до болка познати като мелодия, която си припяваш без да осъзнаваш, че помниш. Колкото по-навътре в гората навлизах, светлината ставаше все по-слаба. Короните на дърветата ставаха по-гъсти и лъчите едвам достигаха земята. Бях поела към място, където деня и нощта се сливаха и ставаха едно цяло. Единствено бледия силует на пътеката ми позволяваше да не се загубя напълно. Но на къде ме водеше? Това не знаех, но имах вяра. Вяра, че ще стигна до полето със зелената трева, малките цветя и светлината, на която няма какво да пречи, за да достигне всеки стрък и всяко малко животинче. Това бе моят блян, лъчите на щастието.
                Вървях без спирка, без да обръщам внимание на умората в краката, сякаш някой ме преследваше и наблюдаваше всяка моя крачка. От време на време намирах по някоя роза, но тя бързо увяхваше. Спомням си първата, която видях. След като напълно потънах в тъмнината, загубих представа за време и посока. Просто вървях, а даже и понякога подтичвах, когато имах сили за това. Бях подминала доста дървета, но колко точно не знам, та те всички бяха еднакви. Усещах, че духът напуска тялото ми. Само надеждата за успех ме крепеше, така както само надеждата кара птицата да остане в гнездото при яйцата, нейният успех.
                Тогава тя се появи. Лъч светлина, преборил се за своето място, я беше осветил като прожектор. А тя, розата, беше алено червена, разцъфнала в цялата си прелест. Излъчваше топлина, дори любов. Бях запленена, а тя сякаш ми шепнеше сладки приказки за красотата, за щастието, за онзи мой блян и как края на пътеката е близо. Стоях там толкова дълго, дори забравих къде се намирам. Като магия обзе ума ми. Знаех, че трябва да продължа, за това я взех със себе си. Не можех да спра да слушам шепота на червените листа и да усещам мириса на светлината. Уви не след дълго природата си каза думата. Бавно червеното се превръщаше в кафяво, а след кафявото дойде и черното. Всичко, което ме караше да вярвам, магията, беше отнето. Самотата отново се настани удобно в мислите ми, а гората сякаш бе станала по- неприветлива. Сега освен песните на щурците и звука от крилата на нощните птици се чуваха и вълци. Виеха като призраци  в нощта, можех само да ги чуя, но не и да ги видя. Само усещането за тяхното присъствие вървеше редом с мен.
                И така отново минаха сякаш векове до следващата роза. Тази топлота, искреност и любов, която излъчваше отново ме погълна изцяло. Като обречен кръговрат всичко се повтори, но този път дърветата и тайните, които крият, ставаха все по-мрачни, нови странни шумове и усещания се появяваха. Подлъгвах се при всеки допир с алено червените листа и усмивката на розата, а всеки следващ път самотата се усилваше, а страха от неизвестното растеше като малко дете.
                Още вървя по тази пътека. Кога ще дойде края? Това не съм научила. А ще спра ли да се подлъгвам при всеки лъч светлина? Може би не, но не мога да бъда сигурна. Полето ще се появи, когато намеря отговори, но на какви въпроси?  Само времето ще покаже…..