Лиса обичаше да седи на прозореца на малкото си таванско ателие и да наблюдава хората, минаващи по улицата. Гледаше движенията им, стъпките им, опитваше се да чуе разговорите на онези, които вървяха по двойки или в цели компании и да прониква в мислите на самотниците. Пушеше цигара и отпиваше от чашата червено вино докато пишеше върху белия лист всички онези разкази за хорските съдби. Тя разгадаваше онези малки жестове, невидими за самите им притежатели.
Нейният живот, сам по себе си, не бе толкова вълнуващ и това й доставяше огромно удоволствие. В петъчните вечери се възхищаваше на усмихнатите лица и бързащите нозе, които бяха готови да получат своята награда за свършената работа през дългата седмица, любимото питие, прогонващо тревогите, леките и незначителни разговори в добра компания. А в съботната сутрин се забавляваше на парада, устроен от похотливите младежи, прибиращи се към домовете си, прекарали нощта в нечий апартамент.
Поредният петък дойде, изтече още една седмица от безкрайната гонитба на времето. Лиса се взираше, както обикновено, в хората по улицата. Може би бе седяла там вече час или два, сама не знаеше. Мислеше си за онази жена от преди малко. Тя имаше носеше червени токове и дълго кожено палто, а дългата й руса коса се падаше свободно на раменете и гърдите й, само вятърът променяше позицията на всеки кичур. Гордата й походка издаваше увереност, сама знаеше, че е красива и може да има всеки един мъж. Каролин, така я нарече в своя разказ, защото името й подхождаше, издаваше личността, която Лиса виждаше. Жената, която разбива сърца, онази, която е господар на мъжа, власт, граничеща с лудост. Богинята на нощта, крадецът на души.
Каролин, красивата измамница, бе тръгнала за поредното си похищение, нова жертва трябва да удостои списъка й. Ще пристъпи с котешката си походка в бара, а мъжът на отсрещната маса ще я почерпи питие. Той ще седне опасно близко до нея, а тя, със своите омайни думи, ще го омотае в паяжината си и това ще е краят – поредните очи ще бъдат присвоени.
За миг се откъсна от мислите си и се загледа в един мъж. Висок, строен и красив, той крачеше бавно, сложил ръце в джобовете си, потънал дълбоко в себе си. Облечен с кожено яке и дънки, а около врата му бе увит копринен шал. Нищо особено, би си казал човек, но за Лиса изглеждаше невероятно, а шала бе онова, което й направи най голямо впечатление. Опита се да проникне в него, опита се, но не успя. При всеки напън, тя не виждаше неговата история, а нейната с него.
Изведнъж разбра – трябваше да го настигне, имаше нужда да се запознае с него, любопитството й я изгаряше отвътре. Желаеше да чуе гласа му и да усети погледа му върху себе си. Нейният блян, който нямаше да й даде спокойствие, никога.
Вече беше облечена, оставаше й само да обуе обувките си и да пооправи косата си. В следващият миг тичаше по стълбите, а после по тротоара, докато не го настигна. Вървеше само на крачка разстояние зад него, след секунда щеше да разбере името, което нейният мозък не можеше да сътвори. Огромна буца заседна в гърлото й. Може би от притеснение. Опита се да изрече нещо, за да привлече вниманието му, но думи не излизаха. Пробва да протегне ръка, но тялото й не реагираше. Единствено краката й се движеха в такт с неговите, механично. Уплаши се и влезна в първия магазин, който зърна. Сети се, че е оставила портмонето си на масата и бързо излезе, а от мистериозния господин нямаше и следа. С наведена глава се отправи към дома си. Отново зае своето място и стоя, докато очите й не се затвориха.
Оттук насетне не наблюдаваше хората, те вече бяха просто силуети на празната улица. Чакаше той отново да мине. Молеше се за втори шанс, който няма да пропилее. Часове и дни, слънце и луна се редуваха, а тя просто стоеше там във всяка свободна минута. Очакваше го – мъжът с копринения шал. Лиса знаеше, че ще мине, имаше усещане. Всичко в нея крещеше, че тази съдбовна среща ще се състои.
Бяха минали може би две седмици, или три, не знаеше. Бе загубила представа за времето, струваше й се, че е замръзнало, а чувството за срещата я изгаряше. Промъкваха се малки, почти незабележими, капки съмнение.
Отново петък, около седем вечерта, а хората отиваха по домовете си, за да се подготвят. Лиса гледаше и се опитваше да го познае, да го намери сред тълпата. Беше се припознала на няколко пъти, но при всеки липсваше едно – походката и копринения шал.
Вгледа се в един мъж, толкова приличаше на него. Присви очи и се взря във всеки малък детайл. Нямаше съмнение, това наистина беше той. Неговото обаяние струеше и Лиса почувства пеперудите в стомаха си, онова леко притеснение, изпълни я вълнение.
Погледна се за последен път в огледалото, беше красива, а усмивката й озаряваше нейното лице Хукна по стълбите и след минута вече отново ходеше в такт със стъпките му. Пребори стеснението си и успя да привлече вниманието му.
Сега мъжът с копринения шал стоеше пред нея, вперил любопитния си поглед в младата жена, която го бе догонила само, за да се запознаят. Лиса се представи, както и той – казваше се Карл. Тя се опита да му обясни постъпката си, но той я прекъсна:
– Елате с мен в кафе ,, Бавор ‘’. – като посочи с пръст стъклената витрина с големия неонов надпис на ъгъла.
Тя остана поразена и все пак удовлетворена, сякаш се бе надявала точно на това, без дори да го осъзнава.
Тръгнаха с бавна крачка натам. От превъзбуда стъпките й бяха неравни, а неговите спокойни и уверени. Влязоха в заведението, а за тези две минути не бяха продумали нито дума. Настаниха се на една усамотена маса за двама, а по средата бе поставена малка вазичка с маргарити.
– Този път се преборихте със себе си – поде Карл.
Лиса бе стъписана, изчерви се, а сърцето й затуптя толкова силно и имаше чувството, че ще изскочи от гръдния й кош и ще застане до вазата маргаритите. Замълча, защото не знаеше какво да каже. Та нима той я бе видял, когато се шмугна в магазина, скована от притеснение?
Келнерът дойде с поръчката: две чаши ром и два горещи чая. Навън, като от нищото, заваля първият сняг за тази година. Двамата погледнаха през големия прозорец и в очите им проблесна искра на радост.
– Честит първи сняг – каза Карл и се усмихна. – Наздраве! – погледна я засмян и отпи от рома си. Лиса вдигна чашата си в отговор и също опита питието.
– Казвам се Карл Льонеберг, макар това да Ви е известно. На тридесет и шест години съм и водя скучния живот на един ерген. Работя в малка адвокатска кантора сред хиляди документи, папки и хвърчащи листа. – наруши мълчанието – А сега е ваш ред.
– Лиса. Лиса Уилям. – изрече с половин уста. Все още се опитваше да пребори стеснението си, но осъзна, че това е безсмислено и продължи, макар все още с този глух тон:
– На двадесет и три съм у живея сама в малко таванско ателие пресечка по-надолу. Студентка съм в местния университет и се надявам някой да се реализирам като писател.
След втората чаша ром увереността й се върна. Сега бе любопитна, дори дръзка на моменти. Говореха часове наред, отпуснаха се и вече се държаха като стари познати, които не се бяха виждали от много време. Намериха много общи теми, не преставаха да говорят, да се смеят, опознаваха се стъпка по стъпка.
– Защо ме догони и се запозна с мен? – зашемети я изведнъж Карл. Притеснението отново по по тялото й като паяче и усети как изтръпва. Въпреки това се престраши, та нали нямаше какво да губи, а и вече дяволската течност я бе отпуснала достатъчно.
Разказа му за своята страст и от къде идват нейните идеи за творбите й. Обясни му как в него е видяла своята история, преплетена с неговата. Пресъздаде усещането, което бе изпитала. Думите й излизаха като медени звуци от арфа, спокойни, нежни и изпълнени със страст. Беше се впуснала в своята приказка, като в транс, сякаш белия лист бе пред нея и написваше шедьовъра на живота си. Карл седеше на отсрещния стол и слушаше, преживяваше всичко, гледаше през нейните очи. Омагьосан, той успя да се отърси от състоянието, в което се намираше и изрече:
– Тогава нека създадем твоята история.
Лиса се зарадва. Топлина нахлу в душата й, очите се напълниха със сълзи, от онези на щастието. Почувства се отново на 7, когато за Коледа получи куклата, която толкова бе искала. Опита се си припомни как изглеждаше, но не можеше. Споменът беше блед, но чувството все още бе силно, защото това беше първият път, в който се чувстваше истински щастлива. А този бе вторият.
Карл я изпрати до дома й. На раздяла се усмихнаха един на друг. Колко много искаше да го целуне! В моментите, когато се сещаше за тази първа тяхна среща, си представяше целувката – огнена, страстна и все пак малко отдалечена и несигурна, сякаш опипват почвата под краката си, точно като първа целувка. Влюбваше се.
На следващата вечер телефонът иззвъня. Лиса вдигна слушалката и за говори със своя ангелски глас и онази нотка, която караше всяка една дума да звучи като песен на славей. Беше Карл. Уговориха си среща за след час.
Лиса се приготви отново изглеждаше красива, но не онази детска и първична красота, а вече по-прилична на жена, при това влюбена. Щастието струеше от нея, сякаш малки лъчи ослепяваха хорските сърца и стопляха ледените души. Докато чакаше си припомни Каролин. Бе сигурна, че няма да стане като нея. Щеше да обича и щеше да бъде обичана. Мечти на едно дете, което вярва в любовта от пръв поглед, мечти за по-добро бъдеще и истинско щастие, неосъществими е този безскрупулен свят.
Бяха минали вече 2 часа, а в главата й се въртяха всякакви сценарии обясняващи това закъснение. Реши да слезе и да провери пощата си, за да се разсее, защото това трепетно очакване я изморяваше. Отиде при хазяйката си, която бе застанала на ужасно зеленото диванче, където прекарваше повечето си време. Г-жа Брог, отдавна останала вдовица, тъй като мъжът й се споминал от рак още преди самата Лиса да се нанесе да живее при тях. От тогава любимото й занимание бе да наблюдава живота на наемателите, да си пъха носа и след това да клюкарства с приятелката си, старата мома госпожица Мъри от първия апартамент.
Попита я има ли случайно нещо за нея и тогава чу отговор, който може би не трябваше никога да получава. Г-жа Брог и обясни как някакъв мъж е наминал и е оставил колет и маргарити за нея, описа го като великолепен и строен, с тон казващ, че тя не го заслужава. Двете не се спогаждаха много и винаги имаше леки нападки помежду им. На Лиса не й бе до този хаплив разговор и бързо отнесе оставеното със себе си.
Седна на креслото до прозореца и запали цигара, не знаеше дали ще има сили да отвори колета. Посегна и го взе в ръцете си, може би половин час седеше с празен, безжизнен поглед и гледаше, но не виждаше, мислеше единствено за маргаритите на масата. Най-накрая събра сили и бавно почна да развързва панделката и да отваря червената кутия. Това, което намери вътре я изненада. Там бе прилежно сгънат копринения шал, а когато го взе в ръцете си под него се подаде и писмо с нейното име отгоре.
‘’ Скъпа Лиса, – започваше то – Бих желал да те имам, да си до мен във всеки един момент, започнах да се влюбвам, макар да съм зърнал красивите ти зелени очи само веднъж. Бих обикнал всяко едно твое движение и всеки един твой жест, и вече обикнах способността ти да придаваш чар на думите си така, както никой друг не може. Твоят глас ме накара да трепна и събуди в мен чувството за пълноценност, повярвах в живота.
И тук следва моето ,, но ‘’.
Виждайки израза на лицето ти, когато зърна снежинките да падат, първите от многото, но първи за нас и все пак последни за двама ни заедно, осъзнах колко много промени ти в моя живот, макар и за секунда. Върна ми онова, което бях загубил, а именно желанието за съществуване. Получих от теб това, за което всеки един от нас мечтае – искрица надежда, но у мен няма да я намериш. Сърцето ми отдавна го няма, само избледняващия силует на отминалите трепети. Може би, четейки тези редове, си мислиш, че би могла да промениш това, но не можеш. Аз ще ти донеса единствено страданието на самотата. Бидейки с мен, ти ще се опиташ да съживиш мъртвец.
Благодаря ти за направеното, макар и да не го осъзнаваш, но за мен значеше неизмеримо много. Не те и моля да ме разбереш, но знай едно – някъде там, някой те заслужава и ти би спасила този човек, а аз… аз съм безнадежден самотник, неспособен да обича.
Карл ‘’
***
Първият сняг. Лиса се приготвяше. Сложи новата си червена рокля и обу новите си ботуши. Погледна се за последно в огледалото, беше съблазнителна, секси, така и се чувстваше. Излизаше за поредното завоевание, следващото безлично създание в списъка с погубените души. Тя изкушаваше, прелъстяваше и напускаше.
Преди да влезне в бара се загледа в снежинките, падащи бавно като перца, небесното тържество, нежната красота на природата. Мразеше ги. Пристъпи напред и остави палтото си и след това копринения си шал, който бе най-дълго задържалото се нещо в живота й, цели три години. Седна на бара, а там видя маргарити, поставени прилежно в малка вазичка. И тях мразеше. Висок, русокос красавец се доближи до нея:
– Едно питие…. ?
– Каролин. – и подаде ръката си – Двойна водка. – усмихна се многозначително и отправи своя безчувствен поглед на хищник към мъжа пред нея.
Pirate soul 