Пътеката

                Пътеката се лъкатушеше между дърветата, губеше се сред тях. Поех по нея. Може би вече съм била там, но не помня кога. Може би беше скоро, а може би толкова отдавна, че ми се струваше като сън. Припознавах се във всеки камък, всяко паднало дърво, дори песните на щурците ми се струваха до болка познати като мелодия, която си припяваш без да осъзнаваш, че помниш. Колкото по-навътре в гората навлизах, светлината ставаше все по-слаба. Короните на дърветата ставаха по-гъсти и лъчите едвам достигаха земята. Бях поела към място, където деня и нощта се сливаха и ставаха едно цяло. Единствено бледия силует на пътеката ми позволяваше да не се загубя напълно. Но на къде ме водеше? Това не знаех, но имах вяра. Вяра, че ще стигна до полето със зелената трева, малките цветя и светлината, на която няма какво да пречи, за да достигне всеки стрък и всяко малко животинче. Това бе моят блян, лъчите на щастието.
                Вървях без спирка, без да обръщам внимание на умората в краката, сякаш някой ме преследваше и наблюдаваше всяка моя крачка. От време на време намирах по някоя роза, но тя бързо увяхваше. Спомням си първата, която видях. След като напълно потънах в тъмнината, загубих представа за време и посока. Просто вървях, а даже и понякога подтичвах, когато имах сили за това. Бях подминала доста дървета, но колко точно не знам, та те всички бяха еднакви. Усещах, че духът напуска тялото ми. Само надеждата за успех ме крепеше, така както само надеждата кара птицата да остане в гнездото при яйцата, нейният успех.
                Тогава тя се появи. Лъч светлина, преборил се за своето място, я беше осветил като прожектор. А тя, розата, беше алено червена, разцъфнала в цялата си прелест. Излъчваше топлина, дори любов. Бях запленена, а тя сякаш ми шепнеше сладки приказки за красотата, за щастието, за онзи мой блян и как края на пътеката е близо. Стоях там толкова дълго, дори забравих къде се намирам. Като магия обзе ума ми. Знаех, че трябва да продължа, за това я взех със себе си. Не можех да спра да слушам шепота на червените листа и да усещам мириса на светлината. Уви не след дълго природата си каза думата. Бавно червеното се превръщаше в кафяво, а след кафявото дойде и черното. Всичко, което ме караше да вярвам, магията, беше отнето. Самотата отново се настани удобно в мислите ми, а гората сякаш бе станала по- неприветлива. Сега освен песните на щурците и звука от крилата на нощните птици се чуваха и вълци. Виеха като призраци  в нощта, можех само да ги чуя, но не и да ги видя. Само усещането за тяхното присъствие вървеше редом с мен.
                И така отново минаха сякаш векове до следващата роза. Тази топлота, искреност и любов, която излъчваше отново ме погълна изцяло. Като обречен кръговрат всичко се повтори, но този път дърветата и тайните, които крият, ставаха все по-мрачни, нови странни шумове и усещания се появяваха. Подлъгвах се при всеки допир с алено червените листа и усмивката на розата, а всеки следващ път самотата се усилваше, а страха от неизвестното растеше като малко дете.
                Още вървя по тази пътека. Кога ще дойде края? Това не съм научила. А ще спра ли да се подлъгвам при всеки лъч светлина? Може би не, но не мога да бъда сигурна. Полето ще се появи, когато намеря отговори, но на какви въпроси?  Само времето ще покаже…..