Lovely psycho

Once upon a time…
It was a night,
dark…and cold as ice.
And there was a man,
standing with his hat of mice,
dressed in coat of skin.
You’re maybe wondering,
or you already know-
he murders them for fun.

It was a night,
dark…and cold as ice.
And there was a shiny knife,
that glows on moonlight,
in his hand of steel.
And he was walking down the road.
And he was thinking about the things she said.
And his eyes were bloody red.

He chooses them by voice.
He calls them on the phone.
He talks to them with days.
He makes them love his ways.
He also sends them gifts.
And then he hits.

It was a night,
dark…and cold as ice.
And there was a woman,
standing with her glass of wine.
And she was there,
drinking to forget,
not dressed at all-just naked.
And she was waiting in the dark-cold night,
waiting for the man with hat of mice.
Because she had a little surprise.

And it was a night,
dark…and cold as ice.
And there was a man,
hanging from a tree.
And she thinks she sets them free.
And she thinks she lets them be.
But they all just dead,
while she drinks her wine in bed.

And then they met.
He got his human coat in hand,
and the knife was in his pants.
She was covered all in shadows,
just the wine had sparkles.
And then the game began.
Who’s gonna make it to the end?

The knife just shined,
but pretty words got it all covered.
A glass just broke,
but was this blood on the floor.

Once upon a time…
It was a morning,
sunless and cold,
a fog hid it all.
And there was a woman,
covered all in blood,
laying in her bed of gold.
And there was a man,
hanging from a tree,
with his hat of mice,
fallen under his feet.
She killed to set them free.
He killed them to be pleased.
But who got them both?
A lovely psycho or a ghost?

***

Гледаше тя някога там,
в очите негови-големи, кафяви.
Щастието й беше някъде там,
в усмивките му тъй прекрасни.

Всякога нейде, а никога тук,
и зимата с нова сила ще иде.
Навсякъде и никъде отново е студ.
Слънцето отдавна май си отиде.

Ах, пролет далечна,
почти илюзорна си ти,
също като усмивката му запечатана,вечна.
Ах, донеси й отново тез кафеви очи!

Кошмари и съновидения

Кошмари и съновидения,

а с тях и приказки красиви,

разказни със онзи глас-нежния,

на сянката с очи омайни.

 

И художника на безкрайните ливади,

с неговата четка от сълзи.

И Орфей застанал на Олимп върху скали,

разнасящ по света от арфа ангелските звуци.

И мирисът на пролетни цветя,

напомнящ детските игри.

 

Сънуваш бледните лица,

на забравени отдавна същества;

и спира стенния часовник,

за теб, за твоите слънца.

Сънуваш и спокойните звезди,

които държиш в шепата си,

полегнал на полето, лятна е нощта.

Сънуваш и затворник,

избягал надалеч от несправедливостта,

породена от човешка самота.

 

Оглеждаш се плашливо,

а листенце пада тъй красиво.

Покривка с есенните багри,

постила пътят под краката твои.

Слънцето е ниско,

а крилата вече те предават.

Слушаш, но не чуваш,

а тишина и демоните те погълват.

 

Бяло. Крие своите пороци,

зад маска тъй невинна.

Асмодий чака в тъмни улици,

ТЯ пак да стане грешна.

А този свят на чистота,

заблуждава всеки с лекота.

 

И чуваш птичките да пеят.

И слънчеви лъчи по тялото ти лазят.

И бавно отваряш ти очи.

И сънищата се превръщат във мъгли.

Дъждът

Снощи ти в съня яви ми се
и цвете тъй красиво подари ми.
И с усмивка бляскава събудих се.
И усетих слънчев лъч върху лице ми.

Но облак тъмен пропълзя
и слънцето погълна, което се опита
отново да изгрее, но за жалост не успя.
И дъждът пак заваля…

Илюзията за кратко беше,
красива с мирис на канела.
И дъждът всяка следа отмиваше.
И угаси усмивката, която доскоро бе горяла…

Някога…

Красиви думи и празни обещания,
излизащи от твоите уста,
а тези устни пробуждащи желания,
отдавна забравих им вкуса.

Парфюмът ти по мойта дреха,
някога уханен, вече изветря,
а над спомена за твоята усмивка
гъстата мъгла се разпростря.

Колко лесно беше да забравя,
че някога я имаше и моята душа.
И тичам аз през слънчогледови поля!
И рея се високо из безкрайни небеса! 

***

Вървиш… Поляна с поникнала трева и там едно сърце. Малко, неузряло, тепърва учещо се да тупти. Гледаш… Птичка без криле на самотното дърво по средата на поляната от нищо. Няма майка, ни подслон. Сама на клона и се мъчи да лети, но няма ни криле, ни глас да те повика. Усещаш… Сълза се стича. Но не е твоя. Нямаш чувства, нямаш и душа. Сълза на беден скитник минал покрай теб на полето, което няма край. Видя ли го? Не мисля, защото беше просто преминаваща душа, без тяло и материя. Слушаш… История се разказва някъде далеч. Приказка за любовта, която те убива, която ти не можеш да докоснеш. Песен се извива над полето от зеленина. Звуците на стара китара с изхабените струни. Но звуците са тъй красиви, също като девица – непокътната, чиста, невинна, която е далеч от живота, която съществува само в мислите. Лягаш… Росата попива в блузата ти. Тревата гъделичка врата ти, дланите ти, краката ти. Помирисваш… пролет и кокичета. Дъх на рози и люляк. Мириса те праща праща далеч, чувстваш рая и… Политаш… Носиш се в небето над поле от красота. Не можеш обаче да усетиш, не можеш да проникнеш. Стена от стъкла. Искаш да се добереш до това парче от чувства, парче светлина. Но ти си просто една керамична кукла. Къде е магьосникът от Оз се питаш. Та той даде смелост на лъва, а на теб какво? Искаш просто чувства, искаш всички онези човешки емоции. “Дороти, вземи ме с теб!“- крещиш на ум с глас на малко дете. Тичаш… Търсиш края на полето, защото там те чака твоята душа. Май не го намираш? Вземи този лист от самотното дърво. Остави го да поеме теб, остави го да те приюти. Виждаж… Мираж като в пустиня. Май седи човек на малък дънер и чете. Доближаваш се… Всичко изчезва като мъгла в ръцете ти. Луташ се… в рай, но без криле.

Мрачна светлина

Красива е луната
и нежна е нощта.
Обгръща те бавно.
Потъваш в нейните прегръдки плавно.
Няма болка.
Няма самота.
Усещаш малката вселена
в твоя свят от топлота
и тази мрачна светлина
погалва всички сетива.
Някога в далечни дни
ще се сетиш за тези минути,
ще ги търсиш жадно,
ненаситно.
Брегът е убежището вечно,
където ще полегнеш
и тъй спокойно
ще поемеш
тази мрачна светлина.  

Очите на нощта

                Мракът, нежен и приятен, обгърнат в тишина, прегръща те и докосва всички твои сетива. И потъваш в незнайни светове и различни времена. Срещаш чужди хора и стари познати в измислени пространства. Влюбваш се и се водиш по ритъма на танца, а после се прехвърляш в други измерения и си на масата на някой минал крал или кралица. Чуваш името си като вик от непознат глас, но изгубваш се в тълпата, а накрая любовта обзема цялото ти тяло в прегръдката на оня странник, когото срещна в началото на вечерта.
                Лъчите светлина погалват, с цялата си нежност, твоите очи, твоята кожа. Новият ден започва с леката носталгия по нощните ти преживявания, потънала в сутрешното ти кафе. Споменът за тях обаче бързо изгаря, преплетен с цигарения дим и остава само бледото усещане за завършека на нощта.
                Някъде в следобедните часове се връщаш мислено назад. Някой те целуна на маскения бал в Париж, устроен от отдавнашен княз в големия дворец. Разтапяш се под звуците на саксофона, в малкото задимено барче, някъде в Ню Орлеанс. Надигаш чашата със зелената бира, а някой минава и ти слага шапка на която пише: ,, Честит Свети Патрик ’’ . Ах, Дъблин.
                Телефонът ти иззвънява и те изважда от този транс.
                – Ей, хайде да се видим след час? – Казва гласът от слушалката и ти се съгласяваш с усмивка на лице.
                Вече се намираш в някое малко кътче, а еспресото пред теб бавно изстива, докато ти разказваш как снощи срещна принц или принцеса, но не помниш точно, а после язди слон в далечна Индия. Ставаш и излизаш през вратата. Навън отново се смрачава, а лекият  вятър гали страните ти и разпилява косите ти.
                Прибираш се и се настаняваш удобно в малката си стая, далеч от света, а чашата с вино оставя своя отпечатък върху масата. Потъваш дълбоко в недрата на мрака.
                – Здравей, аз съм твоя спътник за нощта. – Чуваш някъде зад теб от някой неизвестен глас. 

Просто скитник

                Наблюдавам хората. Всеки един е различен, но и всеки един е част от едно цяло. Минават група приятели. До един със своите идеали, мечти, представи и разбирания, но обединени от нещо, каращо ги да са заедно. След малко се задава влюбена двойка. Хванати за ръце, с мечтателни погледи и надежда, те се носят бавно, почти безтегловно, по алеята. 
                За мен са просто едни сенки, ходещи силуети без самоличност. Виждам ги сега, днес, както всеки друг ден, месец, година. Щастливи са, обнадеждени, обичащи и обичани. Топлите чувства, породени от усещането за уют, грижа, в едно малко пространство на сигурност. Знаят на кого да разчитат и към кого да се обърнат, знаят, че имат някого до себе си. Общество. Дума означаваща среда. Средата, в която растем и живеем, където сме си създали свое място, непроменливо и завинаги.
                Интересно нещо сме ние хората. Израснем ли в един кръг, свикнем ли с него, той не се променя. За това расизмът, предразсъдъците, разделението между бедни и богати, съществуват и никога няма да бъдат изкоренени. Просто не се приема добре. А загубиш ли своето ниво в така нареченото общество, биваш изритан като мръсно коте, оставен на произвола на съдбата.
                Но това са само мои наблюдения. Аз съм просто един скитник. Съществувам и тук, и там. Днес ще посетя този парк, с красивите розови храсти и зелените поляни. Утре ще се намирам на ъгъла на някое кръстовище и ще слушам градския шум, разговорите, забързаните минувачи, до там вглъбени в собствените си проблеми, че дори нямат миг, за да погледнат синьото небе. Времето за мен е спряло. Успявам да хвана всеки малък детайл и да го прибера на сигурно, някъде в ума си, също и в сърцето за по-сигурно.  Ти, който ми се усмихна, преминавайки с бърза крачна, помня те. Твоят жест е запечатан във вечността и няма да изчезне, никога.
                Нямам възраст, нито можеш да предположиш. Помня всеки миг, секунда, всяко лице, но това са просто пръснати частици из един необятен мрак, без начало и край. Знам, че съм бил един от вас. Невзрачното картонче в джоба ми го доказва, където датата на моето съществуване се е изтрила. Снимката е леко размазана, а името едвам се чете. Този период е погълнат от мрака, сякаш никога не е съществувал. Единствено мога да правя предположения. Може би съм бил богат, а може би беден, може би съм бил щастлив, а може би нещастен, и така до безкрая.
                Аз съм просто скитник, общество от един. Бродя, невидим за света. Застанал съм зад онези стъкла – аз виждам вас, но вие мен не. Възхищавам се на лилавото лале, пораснало като по погрешка сред жълтите, заслушвам се в китарата на младежа на пейката под стария дъб, а птичките му пригласят със своите магични песни. Светофарът отново светна зелено и колите наддадоха своя рев, като диви животни. Онези девойки на отсрещния тротоар обсъждат своите преживявания, а останалия народ просто преминава, всеки затънал в ежедневието си. Насочвам погледа си към слънцето, очите ми са заслепени, всичко е бяла светлина и нищо друго. Накрая отново потъвам в необятния мрак, безкрая на вечността. 

Каролин и мъжът с копринения шал

                Лиса обичаше да седи на прозореца на малкото си таванско ателие и да наблюдава хората, минаващи по улицата. Гледаше движенията им, стъпките им, опитваше се да чуе разговорите на онези, които вървяха по двойки или в цели компании и да прониква в мислите на самотниците.  Пушеше цигара и отпиваше от чашата червено вино докато пишеше върху белия лист всички онези разкази за хорските съдби. Тя разгадаваше онези малки жестове, невидими за самите им притежатели.

                Нейният живот, сам по себе си, не бе толкова вълнуващ и това й доставяше огромно удоволствие. В петъчните вечери се възхищаваше на усмихнатите лица и бързащите нозе, които бяха готови да получат своята награда за свършената работа през дългата седмица, любимото питие, прогонващо тревогите, леките и незначителни разговори в добра компания. А в съботната сутрин се забавляваше на парада, устроен от похотливите младежи, прибиращи се към домовете си, прекарали нощта в нечий апартамент.

                Поредният петък дойде, изтече още една седмица от безкрайната гонитба на времето.  Лиса се взираше, както обикновено, в хората по улицата. Може би бе седяла там вече час или два, сама не знаеше. Мислеше си за онази жена от преди малко. Тя имаше носеше червени токове и дълго кожено палто, а дългата й руса коса се падаше свободно на раменете и гърдите й, само вятърът променяше позицията на всеки кичур. Гордата й походка издаваше увереност, сама знаеше, че е красива и може да има всеки един мъж. Каролин, така я нарече в своя разказ, защото името й подхождаше, издаваше личността, която Лиса виждаше. Жената, която разбива сърца, онази, която е господар на мъжа, власт, граничеща с лудост. Богинята на нощта, крадецът на души.
                Каролин, красивата измамница, бе тръгнала за поредното си похищение, нова жертва трябва да удостои списъка й. Ще пристъпи с котешката си походка в бара, а мъжът на отсрещната маса ще я почерпи питие. Той ще седне опасно близко до нея, а тя, със своите омайни думи, ще го омотае в паяжината си и това ще е краят – поредните очи ще бъдат присвоени.

                За миг се откъсна от мислите си и се загледа в един мъж. Висок, строен и красив, той крачеше бавно, сложил ръце в джобовете си, потънал дълбоко в себе си. Облечен с кожено яке и дънки, а около врата му бе увит копринен шал. Нищо особено, би си казал човек, но за Лиса изглеждаше невероятно, а шала бе онова, което й направи най голямо впечатление. Опита се да проникне в него, опита се, но не успя. При всеки напън, тя не виждаше неговата история, а нейната с него.
                Изведнъж разбра – трябваше да го настигне, имаше нужда да се запознае с него, любопитството й я изгаряше отвътре. Желаеше да чуе гласа му и да усети погледа му върху себе си. Нейният блян, който нямаше да й даде спокойствие, никога.
                Вече беше облечена, оставаше й само да обуе обувките си и да пооправи косата си. В следващият миг тичаше по стълбите, а после по тротоара, докато не го настигна. Вървеше само на крачка разстояние зад него, след секунда щеше да разбере името, което нейният мозък не можеше да сътвори. Огромна буца заседна в гърлото й. Може би от притеснение. Опита се да изрече нещо, за да привлече вниманието му, но думи не излизаха. Пробва да протегне ръка, но тялото й не реагираше. Единствено краката й се движеха в такт с неговите, механично. Уплаши се и влезна в първия магазин, който зърна. Сети се, че е оставила портмонето си на масата и бързо излезе, а от мистериозния господин нямаше и следа. С наведена глава се отправи към дома си. Отново зае своето място и стоя, докато очите й не се затвориха.

                Оттук насетне не наблюдаваше хората, те вече бяха просто силуети на празната улица. Чакаше той отново да мине. Молеше се за втори шанс, който няма да пропилее. Часове и дни, слънце и луна се редуваха, а тя просто стоеше там във всяка свободна минута. Очакваше го – мъжът с копринения шал. Лиса знаеше, че ще мине, имаше усещане. Всичко в нея крещеше, че тази съдбовна среща ще се състои.

Бяха минали може би две седмици, или три, не знаеше.  Бе загубила представа за времето, струваше й се, че е замръзнало, а чувството за срещата я изгаряше. Промъкваха се малки, почти незабележими, капки съмнение.
                Отново петък, около седем вечерта, а хората отиваха по домовете си, за да се подготвят. Лиса гледаше и се опитваше да го познае, да го намери сред тълпата. Беше се припознала на няколко пъти, но при всеки липсваше едно – походката и копринения шал.
                Вгледа се в един мъж, толкова приличаше на него. Присви очи и се взря във всеки малък детайл.  Нямаше съмнение, това наистина беше той. Неговото обаяние струеше и Лиса почувства пеперудите в стомаха си, онова леко притеснение, изпълни я вълнение.
                Погледна се за последен път в огледалото, беше красива, а усмивката й озаряваше нейното лице Хукна по стълбите и след минута вече отново ходеше в такт със стъпките му. Пребори стеснението си и успя да привлече вниманието му.
                Сега мъжът с копринения шал стоеше пред нея, вперил любопитния си поглед в младата жена, която го бе догонила само, за да се запознаят. Лиса се представи, както и той – казваше се Карл. Тя се опита да му обясни постъпката си, но той я прекъсна:
                – Елате  с мен в кафе ,, Бавор ‘’. – като посочи с пръст стъклената витрина с големия неонов надпис на ъгъла.
     Тя остана поразена и все пак удовлетворена, сякаш се бе надявала точно на това, без дори да го осъзнава.
                 Тръгнаха с бавна крачка натам. От превъзбуда стъпките й бяха неравни, а неговите спокойни и уверени. Влязоха в заведението, а за тези две минути не бяха продумали нито дума. Настаниха се на една усамотена маса за двама, а по средата бе поставена малка вазичка с маргарити.
                – Този път се преборихте със себе си – поде Карл.
                 Лиса бе стъписана, изчерви се, а сърцето й затуптя толкова силно и имаше чувството, че ще изскочи от гръдния й кош и ще застане до вазата  маргаритите. Замълча, защото не знаеше какво да каже. Та нима той я бе видял, когато се шмугна в магазина, скована от притеснение?
                Келнерът дойде с поръчката: две чаши ром и два горещи чая. Навън, като от нищото, заваля първият сняг за тази година. Двамата погледнаха през големия прозорец и в очите им проблесна искра на радост.
                 – Честит първи сняг – каза Карл и се усмихна. – Наздраве! – погледна я засмян и отпи от рома си. Лиса вдигна чашата си в отговор и също опита питието.
                 – Казвам се Карл Льонеберг, макар това да Ви е известно. На тридесет и шест години съм и водя скучния живот на един ерген. Работя в малка адвокатска кантора сред хиляди документи, папки и хвърчащи листа. – наруши мълчанието  – А сега е ваш ред.
                 – Лиса. Лиса Уилям. – изрече с половин уста. Все още се опитваше да пребори стеснението си, но осъзна, че това е безсмислено и продължи, макар все още с този глух тон:
                – На двадесет  и три съм у живея сама в малко таванско ателие пресечка по-надолу. Студентка съм в местния университет и се надявам някой да се реализирам като писател.

                 След втората чаша ром увереността й се върна. Сега бе любопитна, дори дръзка на моменти. Говореха часове наред, отпуснаха се и вече се държаха като стари познати, които не се бяха виждали от много време. Намериха много общи теми, не преставаха да говорят, да се смеят, опознаваха се стъпка по стъпка.

                – Защо ме догони и се запозна с мен? – зашемети я изведнъж Карл. Притеснението отново по по тялото й като паяче и усети как изтръпва. Въпреки това се престраши, та нали нямаше какво да губи, а и вече дяволската течност я бе отпуснала достатъчно.
                 Разказа му за своята страст и от къде идват нейните идеи за творбите й. Обясни му как в него е видяла своята история, преплетена с неговата. Пресъздаде усещането, което бе изпитала. Думите й излизаха като медени звуци от арфа, спокойни, нежни и изпълнени със страст. Беше се впуснала в своята приказка, като в транс, сякаш белия лист бе пред нея и написваше шедьовъра на живота си. Карл седеше на отсрещния стол и слушаше, преживяваше всичко, гледаше през нейните очи. Омагьосан, той успя да се отърси от състоянието, в което се намираше и изрече:
                 – Тогава нека създадем твоята история.
                 Лиса се зарадва. Топлина нахлу в душата й, очите се напълниха със сълзи, от онези на щастието. Почувства се отново на 7, когато за Коледа получи куклата, която толкова бе искала. Опита се си припомни как изглеждаше, но не можеше. Споменът беше блед, но чувството все още бе силно, защото това беше първият път, в който се чувстваше истински щастлива. А този бе вторият.

                Карл я изпрати до дома й. На раздяла се усмихнаха един на друг. Колко много искаше да го целуне! В моментите, когато се сещаше за тази първа тяхна среща, си представяше целувката – огнена, страстна и все пак малко отдалечена и несигурна, сякаш опипват почвата под краката си, точно като първа целувка. Влюбваше се.

                На следващата вечер телефонът иззвъня. Лиса вдигна слушалката и за говори със своя ангелски глас и онази нотка, която караше всяка една дума да звучи като песен на славей. Беше Карл. Уговориха си среща за след час.
                Лиса се приготви отново изглеждаше красива, но не онази детска и първична красота, а вече по-прилична на жена, при това влюбена. Щастието струеше от нея, сякаш малки лъчи ослепяваха хорските сърца и стопляха ледените души. Докато чакаше си припомни Каролин.  Бе сигурна, че няма да стане като нея. Щеше да обича и щеше да бъде обичана. Мечти на едно дете, което вярва в любовта от пръв поглед, мечти за по-добро бъдеще и истинско щастие, неосъществими е този безскрупулен свят.
                Бяха минали вече 2 часа, а в главата й се въртяха всякакви сценарии обясняващи това закъснение. Реши да слезе и да провери пощата си, за да се разсее, защото това трепетно очакване я изморяваше. Отиде при хазяйката си, която бе застанала на ужасно зеленото диванче, където прекарваше повечето си време. Г-жа Брог, отдавна останала вдовица, тъй като мъжът й се споминал от рак още преди самата Лиса да се нанесе да живее при тях. От тогава любимото й занимание бе да наблюдава живота на наемателите, да си пъха носа и след това да клюкарства с приятелката си, старата мома госпожица Мъри от първия апартамент.
                Попита я има ли случайно нещо за нея и тогава чу отговор, който може би не трябваше никога да получава. Г-жа Брог и обясни как някакъв мъж е наминал и е оставил колет и маргарити за нея, описа го като великолепен и строен, с тон казващ, че тя не го заслужава. Двете не се спогаждаха много и винаги имаше леки нападки помежду им. На Лиса не й бе до този хаплив разговор и бързо отнесе оставеното със себе си.
                Седна на креслото до прозореца и запали цигара, не знаеше дали ще има сили да отвори колета. Посегна и го взе в ръцете си, може би половин час седеше с празен, безжизнен поглед и гледаше, но не виждаше, мислеше единствено за маргаритите на масата. Най-накрая събра сили и бавно почна да развързва панделката и да отваря червената кутия. Това, което намери вътре я изненада. Там бе прилежно сгънат копринения шал, а когато го взе в ръцете си под него се подаде и писмо с нейното име отгоре.
                ‘’ Скъпа Лиса, – започваше то – Бих желал да те имам, да си до мен във всеки един момент, започнах да се влюбвам, макар да съм зърнал красивите ти зелени очи само веднъж. Бих обикнал всяко едно твое движение и всеки един твой жест, и вече обикнах способността ти да придаваш чар на думите си така, както никой друг не може. Твоят глас ме накара да трепна и събуди в мен чувството за пълноценност, повярвах в живота.
                И тук следва моето ,, но ‘’.
                Виждайки израза на лицето ти, когато зърна снежинките да падат, първите от многото, но първи за нас и все пак последни за двама ни заедно, осъзнах колко много промени ти в моя живот, макар и за секунда. Върна ми онова, което бях загубил, а именно желанието за съществуване. Получих от теб  това, за което всеки един от нас мечтае – искрица надежда, но у мен няма да я намериш. Сърцето ми отдавна го няма, само избледняващия силует на отминалите трепети. Може би, четейки тези редове, си мислиш, че би могла да промениш това, но не можеш. Аз ще ти донеса единствено страданието на самотата. Бидейки с мен, ти ще се опиташ да съживиш мъртвец.
                Благодаря ти за направеното, макар и да не го осъзнаваш, но за мен значеше неизмеримо много. Не те и моля да ме разбереш, но знай едно – някъде там, някой те заслужава и ти би спасила този човек, а аз… аз съм безнадежден самотник, неспособен да обича.
                                                                                                                                Карл ‘’
                                                                                               
                                  ***
               
                 Първият сняг. Лиса се приготвяше. Сложи новата си червена рокля и обу новите си ботуши. Погледна се за последно в огледалото, беше съблазнителна, секси, така и се чувстваше. Излизаше за поредното завоевание, следващото безлично създание в списъка с погубените души. Тя изкушаваше, прелъстяваше и напускаше.
                Преди да влезне в бара се загледа в снежинките, падащи бавно като перца, небесното тържество, нежната красота на природата. Мразеше ги. Пристъпи напред и остави палтото си и след това копринения си шал, който бе най-дълго задържалото се нещо в живота й, цели три години. Седна на бара, а там видя маргарити, поставени прилежно в малка вазичка. И тях мразеше. Висок, русокос красавец се доближи до нея:
                – Едно питие…. ?
                – Каролин. – и подаде ръката си – Двойна водка. – усмихна се многозначително и отправи своя безчувствен поглед на хищник към мъжа пред нея.