***

Вървиш… Поляна с поникнала трева и там едно сърце. Малко, неузряло, тепърва учещо се да тупти. Гледаш… Птичка без криле на самотното дърво по средата на поляната от нищо. Няма майка, ни подслон. Сама на клона и се мъчи да лети, но няма ни криле, ни глас да те повика. Усещаш… Сълза се стича. Но не е твоя. Нямаш чувства, нямаш и душа. Сълза на беден скитник минал покрай теб на полето, което няма край. Видя ли го? Не мисля, защото беше просто преминаваща душа, без тяло и материя. Слушаш… История се разказва някъде далеч. Приказка за любовта, която те убива, която ти не можеш да докоснеш. Песен се извива над полето от зеленина. Звуците на стара китара с изхабените струни. Но звуците са тъй красиви, също като девица – непокътната, чиста, невинна, която е далеч от живота, която съществува само в мислите. Лягаш… Росата попива в блузата ти. Тревата гъделичка врата ти, дланите ти, краката ти. Помирисваш… пролет и кокичета. Дъх на рози и люляк. Мириса те праща праща далеч, чувстваш рая и… Политаш… Носиш се в небето над поле от красота. Не можеш обаче да усетиш, не можеш да проникнеш. Стена от стъкла. Искаш да се добереш до това парче от чувства, парче светлина. Но ти си просто една керамична кукла. Къде е магьосникът от Оз се питаш. Та той даде смелост на лъва, а на теб какво? Искаш просто чувства, искаш всички онези човешки емоции. “Дороти, вземи ме с теб!“- крещиш на ум с глас на малко дете. Тичаш… Търсиш края на полето, защото там те чака твоята душа. Май не го намираш? Вземи този лист от самотното дърво. Остави го да поеме теб, остави го да те приюти. Виждаж… Мираж като в пустиня. Май седи човек на малък дънер и чете. Доближаваш се… Всичко изчезва като мъгла в ръцете ти. Луташ се… в рай, но без криле.