С мирис на люляк

     Умирах. Кръвта ми се изтичаше бавно и образуваше голяма червена локва върху белия паркет. Единственото, което виждаха очите ми бе таванът – изцапан с червените капки, прилични на рубини. А толкова исках да видя красотата на Ниагарския водопад. Падащите яростни води, потъващи в необятно спокойствие. Исках да видя и джунглите, където светлината се крие в мрака на гъстата растителност.
    Затварям очите си и попадам в тъмнина. Мечтите ми излитат една след друга, но ето една последна остана. Сега се намирам на Покрива на света, на 8 км над хората и 8 км по-близо до небето – златната среда. Бели облаци обгръщат тялото ми и сякаш ме отнасят с тях, но снега е приковал нозете ми. Чистота и светлина, болка и гняв, всяко едно чувство се надпреварва с другото в един кръговрат. Къде съм? Защо съм тук? Живея или оцелявам? Умирам или гасна? А къде са отговорите? На върха на глупостта и в дъното на чистотата, а защо не знам.
     Прехвърлям се на дивия кон в Дивия запад сред жълтите полета и изпепеляващата жега. Усещам вятъра и скоростта, като полет над сушата и треската за злато. Духът и плътта, неразделни, свързани в едно неделимо цяло във вечността. Пред мен зейва трап, пришпорвам черната мощ и в следващия момент се нося в пространството.
     Огромен орел ме грабва за раменете и ме понася със себе си над земните удоволствия. Обаянието на природната сила ме грабва, смалявам се до размерите на малка мишчица. Живота ми е в ръцете на хищника. Дали ще оцелея? Времето е спряло, а аз съм застинала нейде в небесата.Виждам планини и морета, гори и поля, реки и езера, а всичко е толкова еднакво, колкото и различно, няма начало, нито край. Хватката на каменните нокти се отпуска и падам надолу.
     Седя на люлеещия се стол и слушам сладките приказки на баба ми. Отново съм дете, изпълнено с огън и мечти, готово за приключения и пътешествия. До ушите ми долитат далечните звуци на песента за младото девойче и нейния принц със златната карета. Тя го обичала, а той бил влюбен в двореца си. Тя дала всяко късче от душата си и пяла онази прекрасна мелодия за любовта, докато не останала сама с червената роза в косите си, онази от градината на двореца, където загубила своя принц. И седи там и до днес, каменната статуя, която плаче за погубената си съдба.
     Стола ми се преобръща и отново тази тъмнина. С последни сили отварям очите си, а ситните рубини още са там, над мен, на белия таван. Лъч светлина пробива през отворения прозорец, утрото настъпва. ,,С мирис на люляк ‘’ – казах си и пак затворих очи.

Нощно небе

     Ежедневието ни е една въртележка в увеселителен парк. Чувства, мисли, идеи, действителност, случки, думи и всичко това са изкачванията и спадовете на една гондола. От най – високата точка, ти за секунда се озоваваш на Кота 0 и в следващата пак си на върха. Времето препуска с бясна скорост, а ние правим всичко по силите си да го догоним, че забравяме да спрем за миг и да погледнем малкото цвете отстрани на пътя, опитващо да си пробие пътя към слънчевата светлина през всичката буйна трева. 
     Секундата мина, а ние все още не сме открили търсеното, защото то с изтичането на тази секунда изчезва, а на негово място пристига ново. Надбягваме се със стрелките на часовника, а дори не знаем причината. Търсим. Но какво? Себе си или по-скоро онова, което си представяме че трябва да бъдем, за да сме добре приемани, а виждаме ли всъщност потенциала на това, което можем да сме ако не се опитваме да бъдем други. 
     Аз знам, че съм тази, която трябва да съм сега в този миг, когато седя и пиша тези редове, дума по дума и буква по буква. След като изтече минутата, ще съм друга, нова различна версия на мен. Ще гледам на нощното небе с любознателни очи, които за първи път виждат в звездите хилядите истории на тези, гледали ги преди мен. Ще си пресъздавам някои от тях и картините като кинолента ще текат пред погледа ми. Утрото ще е ново, сякаш никога не съм се събуждала със слънчевите лъчи и звука на разбуждащия се свят. Защото всичко това е различно от предишното денонощие и вчерашния ден не е същия като идния. Спомняте ли си онова плахо цвете, опитващото се да се добере до своята глътка живот? С идването на новия ден, то ще е създало своето малко царство и други след него ще следват пътя му на израстване.
     А ние продължаваме да търсим. Кое? Любовта, нежната прегръдка на любимия и алените устни, онези две думи, за които толкова жадуваме. Поглеждам напред и виждам, че всичко е около мен. Може би след ден, след час или месец, дори година, там е идва и ще преобърне всички мои мисли и цялото ми съществуване. Ами ти? Там ли е виждаш ли, задава се, ако вече не е там. Бушуващите огньове и изпепеляващите лъчи, бурните морета и нестихващите ветрове, а ние си седим кротко и чакаме. Любов, любов, любов…. Говорено е за нея с векове и ще продължава да се говори с хилядолетия.
     Ето още търсим. Защо? За да намерим свободата, която толкова нетърпеливо очакваме. Личната свобода, каквато всеки сам си създава с изграждането на парчетата от пъзела на времето. Духовното пространство, което смятаме за дом на нашето съществуване, където сме защитени. Аз го виждам като едно слънчево поле със синьо небе и кристална вода, а тялото ми се рее сред птиците и белите облаци, препуска с конете, плува с рибите. До този свещен храм, пътят на мисълта е дълъг, но откриеш ли го, там е вечното спасение от неволите на реалността. 
     Мислите се изпариха с последното кълбо дим от среднощната цигара. Последен поглед върху звездите, утре ще сте други. Последна глътка вода, вкусът ти утре ще е различен. За последен път си лягам под тези завивки, утре усещането няма да е същото. За последен път се унасям, идната вечер очите ми ще се затворят така, сякаш никога не са. И ето го полето, бягам редом с белия кон и се впускам в гонитба с онзи орел, плувам срещу бързеите на реката с пъстървите…..

 

Там

Там горе, на голата скала
е тялото на грешника,
а над него пирува лешояда
и подлата усмивка на смъртта.
Там високо в планината,
той търсеше свобода,
но намери своя край сега,
под тюркоазените небеса.
Там далече в пустошта,
той искаше да прочисти своята душа,
да избяга от собствената си съдба – 
да бъде роб на общността.
И там сред дивата природа,
където ден с нощта се слива,
срещна той смъртта,
освободен от тежестта.