Кошмари и съновидения

Кошмари и съновидения,

а с тях и приказки красиви,

разказни със онзи глас-нежния,

на сянката с очи омайни.

 

И художника на безкрайните ливади,

с неговата четка от сълзи.

И Орфей застанал на Олимп върху скали,

разнасящ по света от арфа ангелските звуци.

И мирисът на пролетни цветя,

напомнящ детските игри.

 

Сънуваш бледните лица,

на забравени отдавна същества;

и спира стенния часовник,

за теб, за твоите слънца.

Сънуваш и спокойните звезди,

които държиш в шепата си,

полегнал на полето, лятна е нощта.

Сънуваш и затворник,

избягал надалеч от несправедливостта,

породена от човешка самота.

 

Оглеждаш се плашливо,

а листенце пада тъй красиво.

Покривка с есенните багри,

постила пътят под краката твои.

Слънцето е ниско,

а крилата вече те предават.

Слушаш, но не чуваш,

а тишина и демоните те погълват.

 

Бяло. Крие своите пороци,

зад маска тъй невинна.

Асмодий чака в тъмни улици,

ТЯ пак да стане грешна.

А този свят на чистота,

заблуждава всеки с лекота.

 

И чуваш птичките да пеят.

И слънчеви лъчи по тялото ти лазят.

И бавно отваряш ти очи.

И сънищата се превръщат във мъгли.

Дъждът

Снощи ти в съня яви ми се
и цвете тъй красиво подари ми.
И с усмивка бляскава събудих се.
И усетих слънчев лъч върху лице ми.

Но облак тъмен пропълзя
и слънцето погълна, което се опита
отново да изгрее, но за жалост не успя.
И дъждът пак заваля…

Илюзията за кратко беше,
красива с мирис на канела.
И дъждът всяка следа отмиваше.
И угаси усмивката, която доскоро бе горяла…

***

Вървиш… Поляна с поникнала трева и там едно сърце. Малко, неузряло, тепърва учещо се да тупти. Гледаш… Птичка без криле на самотното дърво по средата на поляната от нищо. Няма майка, ни подслон. Сама на клона и се мъчи да лети, но няма ни криле, ни глас да те повика. Усещаш… Сълза се стича. Но не е твоя. Нямаш чувства, нямаш и душа. Сълза на беден скитник минал покрай теб на полето, което няма край. Видя ли го? Не мисля, защото беше просто преминаваща душа, без тяло и материя. Слушаш… История се разказва някъде далеч. Приказка за любовта, която те убива, която ти не можеш да докоснеш. Песен се извива над полето от зеленина. Звуците на стара китара с изхабените струни. Но звуците са тъй красиви, също като девица – непокътната, чиста, невинна, която е далеч от живота, която съществува само в мислите. Лягаш… Росата попива в блузата ти. Тревата гъделичка врата ти, дланите ти, краката ти. Помирисваш… пролет и кокичета. Дъх на рози и люляк. Мириса те праща праща далеч, чувстваш рая и… Политаш… Носиш се в небето над поле от красота. Не можеш обаче да усетиш, не можеш да проникнеш. Стена от стъкла. Искаш да се добереш до това парче от чувства, парче светлина. Но ти си просто една керамична кукла. Къде е магьосникът от Оз се питаш. Та той даде смелост на лъва, а на теб какво? Искаш просто чувства, искаш всички онези човешки емоции. “Дороти, вземи ме с теб!“- крещиш на ум с глас на малко дете. Тичаш… Търсиш края на полето, защото там те чака твоята душа. Май не го намираш? Вземи този лист от самотното дърво. Остави го да поеме теб, остави го да те приюти. Виждаж… Мираж като в пустиня. Май седи човек на малък дънер и чете. Доближаваш се… Всичко изчезва като мъгла в ръцете ти. Луташ се… в рай, но без криле.

С мирис на люляк

     Умирах. Кръвта ми се изтичаше бавно и образуваше голяма червена локва върху белия паркет. Единственото, което виждаха очите ми бе таванът – изцапан с червените капки, прилични на рубини. А толкова исках да видя красотата на Ниагарския водопад. Падащите яростни води, потъващи в необятно спокойствие. Исках да видя и джунглите, където светлината се крие в мрака на гъстата растителност.
    Затварям очите си и попадам в тъмнина. Мечтите ми излитат една след друга, но ето една последна остана. Сега се намирам на Покрива на света, на 8 км над хората и 8 км по-близо до небето – златната среда. Бели облаци обгръщат тялото ми и сякаш ме отнасят с тях, но снега е приковал нозете ми. Чистота и светлина, болка и гняв, всяко едно чувство се надпреварва с другото в един кръговрат. Къде съм? Защо съм тук? Живея или оцелявам? Умирам или гасна? А къде са отговорите? На върха на глупостта и в дъното на чистотата, а защо не знам.
     Прехвърлям се на дивия кон в Дивия запад сред жълтите полета и изпепеляващата жега. Усещам вятъра и скоростта, като полет над сушата и треската за злато. Духът и плътта, неразделни, свързани в едно неделимо цяло във вечността. Пред мен зейва трап, пришпорвам черната мощ и в следващия момент се нося в пространството.
     Огромен орел ме грабва за раменете и ме понася със себе си над земните удоволствия. Обаянието на природната сила ме грабва, смалявам се до размерите на малка мишчица. Живота ми е в ръцете на хищника. Дали ще оцелея? Времето е спряло, а аз съм застинала нейде в небесата.Виждам планини и морета, гори и поля, реки и езера, а всичко е толкова еднакво, колкото и различно, няма начало, нито край. Хватката на каменните нокти се отпуска и падам надолу.
     Седя на люлеещия се стол и слушам сладките приказки на баба ми. Отново съм дете, изпълнено с огън и мечти, готово за приключения и пътешествия. До ушите ми долитат далечните звуци на песента за младото девойче и нейния принц със златната карета. Тя го обичала, а той бил влюбен в двореца си. Тя дала всяко късче от душата си и пяла онази прекрасна мелодия за любовта, докато не останала сама с червената роза в косите си, онази от градината на двореца, където загубила своя принц. И седи там и до днес, каменната статуя, която плаче за погубената си съдба.
     Стола ми се преобръща и отново тази тъмнина. С последни сили отварям очите си, а ситните рубини още са там, над мен, на белия таван. Лъч светлина пробива през отворения прозорец, утрото настъпва. ,,С мирис на люляк ‘’ – казах си и пак затворих очи.