Очите на нощта

                Мракът, нежен и приятен, обгърнат в тишина, прегръща те и докосва всички твои сетива. И потъваш в незнайни светове и различни времена. Срещаш чужди хора и стари познати в измислени пространства. Влюбваш се и се водиш по ритъма на танца, а после се прехвърляш в други измерения и си на масата на някой минал крал или кралица. Чуваш името си като вик от непознат глас, но изгубваш се в тълпата, а накрая любовта обзема цялото ти тяло в прегръдката на оня странник, когото срещна в началото на вечерта.
                Лъчите светлина погалват, с цялата си нежност, твоите очи, твоята кожа. Новият ден започва с леката носталгия по нощните ти преживявания, потънала в сутрешното ти кафе. Споменът за тях обаче бързо изгаря, преплетен с цигарения дим и остава само бледото усещане за завършека на нощта.
                Някъде в следобедните часове се връщаш мислено назад. Някой те целуна на маскения бал в Париж, устроен от отдавнашен княз в големия дворец. Разтапяш се под звуците на саксофона, в малкото задимено барче, някъде в Ню Орлеанс. Надигаш чашата със зелената бира, а някой минава и ти слага шапка на която пише: ,, Честит Свети Патрик ’’ . Ах, Дъблин.
                Телефонът ти иззвънява и те изважда от този транс.
                – Ей, хайде да се видим след час? – Казва гласът от слушалката и ти се съгласяваш с усмивка на лице.
                Вече се намираш в някое малко кътче, а еспресото пред теб бавно изстива, докато ти разказваш как снощи срещна принц или принцеса, но не помниш точно, а после язди слон в далечна Индия. Ставаш и излизаш през вратата. Навън отново се смрачава, а лекият  вятър гали страните ти и разпилява косите ти.
                Прибираш се и се настаняваш удобно в малката си стая, далеч от света, а чашата с вино оставя своя отпечатък върху масата. Потъваш дълбоко в недрата на мрака.
                – Здравей, аз съм твоя спътник за нощта. – Чуваш някъде зад теб от някой неизвестен глас. 

Привидение

     Три без пет сутринта. По улицата се клатушка измършавял младеж с побеляваща коса и изражение на мъртвец. Това, което се олюлява под слабата светлина на уличните лампи е един кокалест, видимо млад мъж с прошарена брада, сенки под очите и тъга. Да, точно така – тъга. Чувството на вътрешна болка, с която всеки един от нас се справя, струеше от него. Като меч те разполовява, краката ти се подкосяват и познатото усещане на парене в гърдите се засилва. 
     Нещото, клатушкащо се по улицата под полуугасналата, премигваща светлина от лампите, не беше чове. По-скоро прилично на ходещ скелет. Нямаше дори очи, просто празни черни ями на лицето му. Казват, че очите са прозорец към душата. Ако това е вярно, то в този труп нямаше душа. Тя отдавна бе погълната от мрака, нанесъл се на погрешното място. 
     Разминахме се. Миризмата на алкохол ме върна обратно към реалността. Сякаш бях потънала е някой тъмен ъгъл на ада, без изход, без чувства, без звук, единствено тъгата, която бавно те разяжда от най-дълбоките бездни на душата до повърхността.
     Не проумявам. Защо? Каква е причината? Все въпроси, които изплуваха в съзнанието ми. Но ето, разбрах. Получих отговор на всеки въпрос в момента на задаването му. Това е било разказ за отнетата усмивка, свободата и щастието, едновременно изплъзващи се измежду пръстите заедно с последния лъч светлина. 
     Обръщам се и него вече го няма. Сякаш се разминах със собствената ми сянка, която вече бе минала зад мен, следейки всяко едно мое трепване. 

Нощно небе

     Ежедневието ни е една въртележка в увеселителен парк. Чувства, мисли, идеи, действителност, случки, думи и всичко това са изкачванията и спадовете на една гондола. От най – високата точка, ти за секунда се озоваваш на Кота 0 и в следващата пак си на върха. Времето препуска с бясна скорост, а ние правим всичко по силите си да го догоним, че забравяме да спрем за миг и да погледнем малкото цвете отстрани на пътя, опитващо да си пробие пътя към слънчевата светлина през всичката буйна трева. 
     Секундата мина, а ние все още не сме открили търсеното, защото то с изтичането на тази секунда изчезва, а на негово място пристига ново. Надбягваме се със стрелките на часовника, а дори не знаем причината. Търсим. Но какво? Себе си или по-скоро онова, което си представяме че трябва да бъдем, за да сме добре приемани, а виждаме ли всъщност потенциала на това, което можем да сме ако не се опитваме да бъдем други. 
     Аз знам, че съм тази, която трябва да съм сега в този миг, когато седя и пиша тези редове, дума по дума и буква по буква. След като изтече минутата, ще съм друга, нова различна версия на мен. Ще гледам на нощното небе с любознателни очи, които за първи път виждат в звездите хилядите истории на тези, гледали ги преди мен. Ще си пресъздавам някои от тях и картините като кинолента ще текат пред погледа ми. Утрото ще е ново, сякаш никога не съм се събуждала със слънчевите лъчи и звука на разбуждащия се свят. Защото всичко това е различно от предишното денонощие и вчерашния ден не е същия като идния. Спомняте ли си онова плахо цвете, опитващото се да се добере до своята глътка живот? С идването на новия ден, то ще е създало своето малко царство и други след него ще следват пътя му на израстване.
     А ние продължаваме да търсим. Кое? Любовта, нежната прегръдка на любимия и алените устни, онези две думи, за които толкова жадуваме. Поглеждам напред и виждам, че всичко е около мен. Може би след ден, след час или месец, дори година, там е идва и ще преобърне всички мои мисли и цялото ми съществуване. Ами ти? Там ли е виждаш ли, задава се, ако вече не е там. Бушуващите огньове и изпепеляващите лъчи, бурните морета и нестихващите ветрове, а ние си седим кротко и чакаме. Любов, любов, любов…. Говорено е за нея с векове и ще продължава да се говори с хилядолетия.
     Ето още търсим. Защо? За да намерим свободата, която толкова нетърпеливо очакваме. Личната свобода, каквато всеки сам си създава с изграждането на парчетата от пъзела на времето. Духовното пространство, което смятаме за дом на нашето съществуване, където сме защитени. Аз го виждам като едно слънчево поле със синьо небе и кристална вода, а тялото ми се рее сред птиците и белите облаци, препуска с конете, плува с рибите. До този свещен храм, пътят на мисълта е дълъг, но откриеш ли го, там е вечното спасение от неволите на реалността. 
     Мислите се изпариха с последното кълбо дим от среднощната цигара. Последен поглед върху звездите, утре ще сте други. Последна глътка вода, вкусът ти утре ще е различен. За последен път си лягам под тези завивки, утре усещането няма да е същото. За последен път се унасям, идната вечер очите ми ще се затворят така, сякаш никога не са. И ето го полето, бягам редом с белия кон и се впускам в гонитба с онзи орел, плувам срещу бързеите на реката с пъстървите…..