Просто скитник

                Наблюдавам хората. Всеки един е различен, но и всеки един е част от едно цяло. Минават група приятели. До един със своите идеали, мечти, представи и разбирания, но обединени от нещо, каращо ги да са заедно. След малко се задава влюбена двойка. Хванати за ръце, с мечтателни погледи и надежда, те се носят бавно, почти безтегловно, по алеята. 
                За мен са просто едни сенки, ходещи силуети без самоличност. Виждам ги сега, днес, както всеки друг ден, месец, година. Щастливи са, обнадеждени, обичащи и обичани. Топлите чувства, породени от усещането за уют, грижа, в едно малко пространство на сигурност. Знаят на кого да разчитат и към кого да се обърнат, знаят, че имат някого до себе си. Общество. Дума означаваща среда. Средата, в която растем и живеем, където сме си създали свое място, непроменливо и завинаги.
                Интересно нещо сме ние хората. Израснем ли в един кръг, свикнем ли с него, той не се променя. За това расизмът, предразсъдъците, разделението между бедни и богати, съществуват и никога няма да бъдат изкоренени. Просто не се приема добре. А загубиш ли своето ниво в така нареченото общество, биваш изритан като мръсно коте, оставен на произвола на съдбата.
                Но това са само мои наблюдения. Аз съм просто един скитник. Съществувам и тук, и там. Днес ще посетя този парк, с красивите розови храсти и зелените поляни. Утре ще се намирам на ъгъла на някое кръстовище и ще слушам градския шум, разговорите, забързаните минувачи, до там вглъбени в собствените си проблеми, че дори нямат миг, за да погледнат синьото небе. Времето за мен е спряло. Успявам да хвана всеки малък детайл и да го прибера на сигурно, някъде в ума си, също и в сърцето за по-сигурно.  Ти, който ми се усмихна, преминавайки с бърза крачна, помня те. Твоят жест е запечатан във вечността и няма да изчезне, никога.
                Нямам възраст, нито можеш да предположиш. Помня всеки миг, секунда, всяко лице, но това са просто пръснати частици из един необятен мрак, без начало и край. Знам, че съм бил един от вас. Невзрачното картонче в джоба ми го доказва, където датата на моето съществуване се е изтрила. Снимката е леко размазана, а името едвам се чете. Този период е погълнат от мрака, сякаш никога не е съществувал. Единствено мога да правя предположения. Може би съм бил богат, а може би беден, може би съм бил щастлив, а може би нещастен, и така до безкрая.
                Аз съм просто скитник, общество от един. Бродя, невидим за света. Застанал съм зад онези стъкла – аз виждам вас, но вие мен не. Възхищавам се на лилавото лале, пораснало като по погрешка сред жълтите, заслушвам се в китарата на младежа на пейката под стария дъб, а птичките му пригласят със своите магични песни. Светофарът отново светна зелено и колите наддадоха своя рев, като диви животни. Онези девойки на отсрещния тротоар обсъждат своите преживявания, а останалия народ просто преминава, всеки затънал в ежедневието си. Насочвам погледа си към слънцето, очите ми са заслепени, всичко е бяла светлина и нищо друго. Накрая отново потъвам в необятния мрак, безкрая на вечността. 

С мирис на люляк

     Умирах. Кръвта ми се изтичаше бавно и образуваше голяма червена локва върху белия паркет. Единственото, което виждаха очите ми бе таванът – изцапан с червените капки, прилични на рубини. А толкова исках да видя красотата на Ниагарския водопад. Падащите яростни води, потъващи в необятно спокойствие. Исках да видя и джунглите, където светлината се крие в мрака на гъстата растителност.
    Затварям очите си и попадам в тъмнина. Мечтите ми излитат една след друга, но ето една последна остана. Сега се намирам на Покрива на света, на 8 км над хората и 8 км по-близо до небето – златната среда. Бели облаци обгръщат тялото ми и сякаш ме отнасят с тях, но снега е приковал нозете ми. Чистота и светлина, болка и гняв, всяко едно чувство се надпреварва с другото в един кръговрат. Къде съм? Защо съм тук? Живея или оцелявам? Умирам или гасна? А къде са отговорите? На върха на глупостта и в дъното на чистотата, а защо не знам.
     Прехвърлям се на дивия кон в Дивия запад сред жълтите полета и изпепеляващата жега. Усещам вятъра и скоростта, като полет над сушата и треската за злато. Духът и плътта, неразделни, свързани в едно неделимо цяло във вечността. Пред мен зейва трап, пришпорвам черната мощ и в следващия момент се нося в пространството.
     Огромен орел ме грабва за раменете и ме понася със себе си над земните удоволствия. Обаянието на природната сила ме грабва, смалявам се до размерите на малка мишчица. Живота ми е в ръцете на хищника. Дали ще оцелея? Времето е спряло, а аз съм застинала нейде в небесата.Виждам планини и морета, гори и поля, реки и езера, а всичко е толкова еднакво, колкото и различно, няма начало, нито край. Хватката на каменните нокти се отпуска и падам надолу.
     Седя на люлеещия се стол и слушам сладките приказки на баба ми. Отново съм дете, изпълнено с огън и мечти, готово за приключения и пътешествия. До ушите ми долитат далечните звуци на песента за младото девойче и нейния принц със златната карета. Тя го обичала, а той бил влюбен в двореца си. Тя дала всяко късче от душата си и пяла онази прекрасна мелодия за любовта, докато не останала сама с червената роза в косите си, онази от градината на двореца, където загубила своя принц. И седи там и до днес, каменната статуя, която плаче за погубената си съдба.
     Стола ми се преобръща и отново тази тъмнина. С последни сили отварям очите си, а ситните рубини още са там, над мен, на белия таван. Лъч светлина пробива през отворения прозорец, утрото настъпва. ,,С мирис на люляк ‘’ – казах си и пак затворих очи.

Там

Там горе, на голата скала
е тялото на грешника,
а над него пирува лешояда
и подлата усмивка на смъртта.
Там високо в планината,
той търсеше свобода,
но намери своя край сега,
под тюркоазените небеса.
Там далече в пустошта,
той искаше да прочисти своята душа,
да избяга от собствената си съдба – 
да бъде роб на общността.
И там сред дивата природа,
където ден с нощта се слива,
срещна той смъртта,
освободен от тежестта.

Пътеката

                Пътеката се лъкатушеше между дърветата, губеше се сред тях. Поех по нея. Може би вече съм била там, но не помня кога. Може би беше скоро, а може би толкова отдавна, че ми се струваше като сън. Припознавах се във всеки камък, всяко паднало дърво, дори песните на щурците ми се струваха до болка познати като мелодия, която си припяваш без да осъзнаваш, че помниш. Колкото по-навътре в гората навлизах, светлината ставаше все по-слаба. Короните на дърветата ставаха по-гъсти и лъчите едвам достигаха земята. Бях поела към място, където деня и нощта се сливаха и ставаха едно цяло. Единствено бледия силует на пътеката ми позволяваше да не се загубя напълно. Но на къде ме водеше? Това не знаех, но имах вяра. Вяра, че ще стигна до полето със зелената трева, малките цветя и светлината, на която няма какво да пречи, за да достигне всеки стрък и всяко малко животинче. Това бе моят блян, лъчите на щастието.
                Вървях без спирка, без да обръщам внимание на умората в краката, сякаш някой ме преследваше и наблюдаваше всяка моя крачка. От време на време намирах по някоя роза, но тя бързо увяхваше. Спомням си първата, която видях. След като напълно потънах в тъмнината, загубих представа за време и посока. Просто вървях, а даже и понякога подтичвах, когато имах сили за това. Бях подминала доста дървета, но колко точно не знам, та те всички бяха еднакви. Усещах, че духът напуска тялото ми. Само надеждата за успех ме крепеше, така както само надеждата кара птицата да остане в гнездото при яйцата, нейният успех.
                Тогава тя се появи. Лъч светлина, преборил се за своето място, я беше осветил като прожектор. А тя, розата, беше алено червена, разцъфнала в цялата си прелест. Излъчваше топлина, дори любов. Бях запленена, а тя сякаш ми шепнеше сладки приказки за красотата, за щастието, за онзи мой блян и как края на пътеката е близо. Стоях там толкова дълго, дори забравих къде се намирам. Като магия обзе ума ми. Знаех, че трябва да продължа, за това я взех със себе си. Не можех да спра да слушам шепота на червените листа и да усещам мириса на светлината. Уви не след дълго природата си каза думата. Бавно червеното се превръщаше в кафяво, а след кафявото дойде и черното. Всичко, което ме караше да вярвам, магията, беше отнето. Самотата отново се настани удобно в мислите ми, а гората сякаш бе станала по- неприветлива. Сега освен песните на щурците и звука от крилата на нощните птици се чуваха и вълци. Виеха като призраци  в нощта, можех само да ги чуя, но не и да ги видя. Само усещането за тяхното присъствие вървеше редом с мен.
                И така отново минаха сякаш векове до следващата роза. Тази топлота, искреност и любов, която излъчваше отново ме погълна изцяло. Като обречен кръговрат всичко се повтори, но този път дърветата и тайните, които крият, ставаха все по-мрачни, нови странни шумове и усещания се появяваха. Подлъгвах се при всеки допир с алено червените листа и усмивката на розата, а всеки следващ път самотата се усилваше, а страха от неизвестното растеше като малко дете.
                Още вървя по тази пътека. Кога ще дойде края? Това не съм научила. А ще спра ли да се подлъгвам при всеки лъч светлина? Може би не, но не мога да бъда сигурна. Полето ще се появи, когато намеря отговори, но на какви въпроси?  Само времето ще покаже…..