Очите на нощта

                Мракът, нежен и приятен, обгърнат в тишина, прегръща те и докосва всички твои сетива. И потъваш в незнайни светове и различни времена. Срещаш чужди хора и стари познати в измислени пространства. Влюбваш се и се водиш по ритъма на танца, а после се прехвърляш в други измерения и си на масата на някой минал крал или кралица. Чуваш името си като вик от непознат глас, но изгубваш се в тълпата, а накрая любовта обзема цялото ти тяло в прегръдката на оня странник, когото срещна в началото на вечерта.
                Лъчите светлина погалват, с цялата си нежност, твоите очи, твоята кожа. Новият ден започва с леката носталгия по нощните ти преживявания, потънала в сутрешното ти кафе. Споменът за тях обаче бързо изгаря, преплетен с цигарения дим и остава само бледото усещане за завършека на нощта.
                Някъде в следобедните часове се връщаш мислено назад. Някой те целуна на маскения бал в Париж, устроен от отдавнашен княз в големия дворец. Разтапяш се под звуците на саксофона, в малкото задимено барче, някъде в Ню Орлеанс. Надигаш чашата със зелената бира, а някой минава и ти слага шапка на която пише: ,, Честит Свети Патрик ’’ . Ах, Дъблин.
                Телефонът ти иззвънява и те изважда от този транс.
                – Ей, хайде да се видим след час? – Казва гласът от слушалката и ти се съгласяваш с усмивка на лице.
                Вече се намираш в някое малко кътче, а еспресото пред теб бавно изстива, докато ти разказваш как снощи срещна принц или принцеса, но не помниш точно, а после язди слон в далечна Индия. Ставаш и излизаш през вратата. Навън отново се смрачава, а лекият  вятър гали страните ти и разпилява косите ти.
                Прибираш се и се настаняваш удобно в малката си стая, далеч от света, а чашата с вино оставя своя отпечатък върху масата. Потъваш дълбоко в недрата на мрака.
                – Здравей, аз съм твоя спътник за нощта. – Чуваш някъде зад теб от някой неизвестен глас. 

С мирис на люляк

     Умирах. Кръвта ми се изтичаше бавно и образуваше голяма червена локва върху белия паркет. Единственото, което виждаха очите ми бе таванът – изцапан с червените капки, прилични на рубини. А толкова исках да видя красотата на Ниагарския водопад. Падащите яростни води, потъващи в необятно спокойствие. Исках да видя и джунглите, където светлината се крие в мрака на гъстата растителност.
    Затварям очите си и попадам в тъмнина. Мечтите ми излитат една след друга, но ето една последна остана. Сега се намирам на Покрива на света, на 8 км над хората и 8 км по-близо до небето – златната среда. Бели облаци обгръщат тялото ми и сякаш ме отнасят с тях, но снега е приковал нозете ми. Чистота и светлина, болка и гняв, всяко едно чувство се надпреварва с другото в един кръговрат. Къде съм? Защо съм тук? Живея или оцелявам? Умирам или гасна? А къде са отговорите? На върха на глупостта и в дъното на чистотата, а защо не знам.
     Прехвърлям се на дивия кон в Дивия запад сред жълтите полета и изпепеляващата жега. Усещам вятъра и скоростта, като полет над сушата и треската за злато. Духът и плътта, неразделни, свързани в едно неделимо цяло във вечността. Пред мен зейва трап, пришпорвам черната мощ и в следващия момент се нося в пространството.
     Огромен орел ме грабва за раменете и ме понася със себе си над земните удоволствия. Обаянието на природната сила ме грабва, смалявам се до размерите на малка мишчица. Живота ми е в ръцете на хищника. Дали ще оцелея? Времето е спряло, а аз съм застинала нейде в небесата.Виждам планини и морета, гори и поля, реки и езера, а всичко е толкова еднакво, колкото и различно, няма начало, нито край. Хватката на каменните нокти се отпуска и падам надолу.
     Седя на люлеещия се стол и слушам сладките приказки на баба ми. Отново съм дете, изпълнено с огън и мечти, готово за приключения и пътешествия. До ушите ми долитат далечните звуци на песента за младото девойче и нейния принц със златната карета. Тя го обичала, а той бил влюбен в двореца си. Тя дала всяко късче от душата си и пяла онази прекрасна мелодия за любовта, докато не останала сама с червената роза в косите си, онази от градината на двореца, където загубила своя принц. И седи там и до днес, каменната статуя, която плаче за погубената си съдба.
     Стола ми се преобръща и отново тази тъмнина. С последни сили отварям очите си, а ситните рубини още са там, над мен, на белия таван. Лъч светлина пробива през отворения прозорец, утрото настъпва. ,,С мирис на люляк ‘’ – казах си и пак затворих очи.