Просто скитник

                Наблюдавам хората. Всеки един е различен, но и всеки един е част от едно цяло. Минават група приятели. До един със своите идеали, мечти, представи и разбирания, но обединени от нещо, каращо ги да са заедно. След малко се задава влюбена двойка. Хванати за ръце, с мечтателни погледи и надежда, те се носят бавно, почти безтегловно, по алеята. 
                За мен са просто едни сенки, ходещи силуети без самоличност. Виждам ги сега, днес, както всеки друг ден, месец, година. Щастливи са, обнадеждени, обичащи и обичани. Топлите чувства, породени от усещането за уют, грижа, в едно малко пространство на сигурност. Знаят на кого да разчитат и към кого да се обърнат, знаят, че имат някого до себе си. Общество. Дума означаваща среда. Средата, в която растем и живеем, където сме си създали свое място, непроменливо и завинаги.
                Интересно нещо сме ние хората. Израснем ли в един кръг, свикнем ли с него, той не се променя. За това расизмът, предразсъдъците, разделението между бедни и богати, съществуват и никога няма да бъдат изкоренени. Просто не се приема добре. А загубиш ли своето ниво в така нареченото общество, биваш изритан като мръсно коте, оставен на произвола на съдбата.
                Но това са само мои наблюдения. Аз съм просто един скитник. Съществувам и тук, и там. Днес ще посетя този парк, с красивите розови храсти и зелените поляни. Утре ще се намирам на ъгъла на някое кръстовище и ще слушам градския шум, разговорите, забързаните минувачи, до там вглъбени в собствените си проблеми, че дори нямат миг, за да погледнат синьото небе. Времето за мен е спряло. Успявам да хвана всеки малък детайл и да го прибера на сигурно, някъде в ума си, също и в сърцето за по-сигурно.  Ти, който ми се усмихна, преминавайки с бърза крачна, помня те. Твоят жест е запечатан във вечността и няма да изчезне, никога.
                Нямам възраст, нито можеш да предположиш. Помня всеки миг, секунда, всяко лице, но това са просто пръснати частици из един необятен мрак, без начало и край. Знам, че съм бил един от вас. Невзрачното картонче в джоба ми го доказва, където датата на моето съществуване се е изтрила. Снимката е леко размазана, а името едвам се чете. Този период е погълнат от мрака, сякаш никога не е съществувал. Единствено мога да правя предположения. Може би съм бил богат, а може би беден, може би съм бил щастлив, а може би нещастен, и така до безкрая.
                Аз съм просто скитник, общество от един. Бродя, невидим за света. Застанал съм зад онези стъкла – аз виждам вас, но вие мен не. Възхищавам се на лилавото лале, пораснало като по погрешка сред жълтите, заслушвам се в китарата на младежа на пейката под стария дъб, а птичките му пригласят със своите магични песни. Светофарът отново светна зелено и колите наддадоха своя рев, като диви животни. Онези девойки на отсрещния тротоар обсъждат своите преживявания, а останалия народ просто преминава, всеки затънал в ежедневието си. Насочвам погледа си към слънцето, очите ми са заслепени, всичко е бяла светлина и нищо друго. Накрая отново потъвам в необятния мрак, безкрая на вечността. 

С мирис на люляк

     Умирах. Кръвта ми се изтичаше бавно и образуваше голяма червена локва върху белия паркет. Единственото, което виждаха очите ми бе таванът – изцапан с червените капки, прилични на рубини. А толкова исках да видя красотата на Ниагарския водопад. Падащите яростни води, потъващи в необятно спокойствие. Исках да видя и джунглите, където светлината се крие в мрака на гъстата растителност.
    Затварям очите си и попадам в тъмнина. Мечтите ми излитат една след друга, но ето една последна остана. Сега се намирам на Покрива на света, на 8 км над хората и 8 км по-близо до небето – златната среда. Бели облаци обгръщат тялото ми и сякаш ме отнасят с тях, но снега е приковал нозете ми. Чистота и светлина, болка и гняв, всяко едно чувство се надпреварва с другото в един кръговрат. Къде съм? Защо съм тук? Живея или оцелявам? Умирам или гасна? А къде са отговорите? На върха на глупостта и в дъното на чистотата, а защо не знам.
     Прехвърлям се на дивия кон в Дивия запад сред жълтите полета и изпепеляващата жега. Усещам вятъра и скоростта, като полет над сушата и треската за злато. Духът и плътта, неразделни, свързани в едно неделимо цяло във вечността. Пред мен зейва трап, пришпорвам черната мощ и в следващия момент се нося в пространството.
     Огромен орел ме грабва за раменете и ме понася със себе си над земните удоволствия. Обаянието на природната сила ме грабва, смалявам се до размерите на малка мишчица. Живота ми е в ръцете на хищника. Дали ще оцелея? Времето е спряло, а аз съм застинала нейде в небесата.Виждам планини и морета, гори и поля, реки и езера, а всичко е толкова еднакво, колкото и различно, няма начало, нито край. Хватката на каменните нокти се отпуска и падам надолу.
     Седя на люлеещия се стол и слушам сладките приказки на баба ми. Отново съм дете, изпълнено с огън и мечти, готово за приключения и пътешествия. До ушите ми долитат далечните звуци на песента за младото девойче и нейния принц със златната карета. Тя го обичала, а той бил влюбен в двореца си. Тя дала всяко късче от душата си и пяла онази прекрасна мелодия за любовта, докато не останала сама с червената роза в косите си, онази от градината на двореца, където загубила своя принц. И седи там и до днес, каменната статуя, която плаче за погубената си съдба.
     Стола ми се преобръща и отново тази тъмнина. С последни сили отварям очите си, а ситните рубини още са там, над мен, на белия таван. Лъч светлина пробива през отворения прозорец, утрото настъпва. ,,С мирис на люляк ‘’ – казах си и пак затворих очи.